Екипът на сайта "Православная жизнь" предлага на читателите интервю с ректора на Киевската духовна академия и семинария епископ Силвестър Белогородски. Владиката отговори на много въпроси, които днес вълнуват вярващите на Украинската православна църква. Той също така сподели своята визия за ситуацията, която се е развила в световното православие в резултат на намесата на Константинополския патриарх в църковния живот на Украйна.

"Константинополският Патриарх остави след себе си много лостове за влияние върху вътрешния живот на ПЦУ"
 

„Правомощията на Константинополския епископ бяха свързани със политическото значение на Константинопол като столица”

- Нима в Древната Църква Константинополската катедра не е имала специални правомощия?

- Нека първо вспомним историята на Константинополската катедра. Добре е известно, че Константинопол е столицата, построена от император Константин Велики. Тоест този град се появява едва през IV век. Историческият предшественик на Константинопол на тази територия е град Византия, който с нищо не се е откроявал в християнската история през първите три века след раждането на Христос.

По времето на построяването на Константинопол в Църквата е имало няколко апостолски престола - Рим, Александрия, Антиохия. Църковният живот е бил съсредоточен около тях. Появата на нова столица, със сигурност, е създала основание за определяне на статута и правомощията на столичния епископ.

По този начин контекстът, в който възниква въпросът за правомощията на епископа на Константинопол, е политически. Престолът в Константинопол не е апостолски по произход и не е имал същите основания за специален статут какъвто са имали древните престоли, основани от самите апостоли.

- А какво да кажем за правилата на Вселенските събори? Не дават ли специален статут на Константинопол?

- В тази връзка има две важни правила. Първото от тях е 3-то правило на II Вселенски Събор, което казва: „Цариградският епископ да има предимство на чест след Римския епископ, понеже тоя град е нови Рим“. Второто е - 28-то правило на IV Вселенски Събор, където се казва за Константинопол: „...градът, който е удостоен с честта да бъде град на царя и правителството и който се ползва с предимства, равни на древния царствен Рим, и в църковните работи трябва да бъде въздигнат като него и да бъде втори след него “. Тоест  статутът и правомощията на епископа на Константинопол в древността са били свързани с политическото значение на Константинопол като нова столица.
Не с древността на престола, не с апостолски произход и още по-малко с Божествено право, а само с факта, че това е градът на царя и сената.

Трябва да посочим още един важен исторически аспект. Пренасянето на столицата от Рим в Константинопол е имало голямо значение. Необходимо е било признаването на новата столица. Императорите чрез грандиозни строителни проекти, събиране на християнски светини са опитвали по всякакъв начин да повдигнат статута й. Разбира се, че едновременено с растежът на новата столица следвало възвишаването на столичния епископ, на което са съдействали самите императори.

Друг важен фактор за разбирането на 28-ия канон на Халкидонския събор. В Древната Църква е имало епархии, оглавявани от митрополити. Границите на епархиите, статутът и правомощията на митрополитите над епархийските епископи към V век вече са били установена традиция. От най-ранните времена Ираклийския митрополит е имал върховенство над Константинополската област. Столичния епископ е бил без своя църковна област. Константинополските епископи са се опитвали по различни начини да изправят тази ситуация, затова започнали да оказват влияние върху назначаването на епископи в съседните църковни области (епархии). Канона на Халкидонския събор позволява тази ситуация да бъде разрешена чрез подчиняване не само на столицата, но и някои други области към столичния епископ.

Изследователите на каноните са обърнали внимание на още един аспект в разбирането на 28-ия канон. Така, например, архиепископ Питър Л’Уилие пише: „Заключенията относно юрисдикцията са представени доста тромаво и под вид на ограничително условие, сякаш целта на канона е по-скоро да забрани на Константинополския  епископ да ръкополага директно епископи на немитрополитски катедри“.  Канон 28 не само разпределя епархиите на епископа на Константинопол, но и ограничава намесата му  в техните дела. Точно така са разбирали това правило и византийските тълкуватели. Следователно посочването на съвременните защитници на специалния статут на Константинополския патриарх към 28-ото правило на Халкидонския Събор трудно би могло да се счита за последователно.

„Древен легендарен град по гръцка традиция и стил”

- Владико, Константинопол е превзет от турците и вече не е град на императора и сената, а епископът на Константинопол все още е първият в диптиха ...

- Както знаете, арабските завоевания доведоха до факта, че още през VII-VIII век такива древни апостолски катедри като Александрия, Антиохия, Йерусалим са били извън границите на православната държава. Съдбата на покорените патриаршии бе незавидна, християните са били силно ограничени в правата си и пълноценната дейност на епископите често не е могла да бъде осъществявана. При такива условия Константинопол (който все още не е бил завладян) започва да се възприема не просто като столица, а като защитник на всички православни християни. И съответно Константинополският патриарх става единственият свободен православен патриарх на Изток.
И точно по онова време се формира сакралният образ на императора, като покровител и закрилник на всички православни християни, където и да живеят и под каквато и да е власт.

Важно това да се помни,за да се разбират правилно по-нататъшните претенции на Константинополския патриарх. След падането на Константинопол правомощията на византийския император като защитник и покровител на всички православни гърци са прехвърлени на Константинополския патриарх. И за развитието на подобно положение на нещата пряко са подпомогнали турските султани. Известно е, че след завладяването на Византия, Мохамед II определя статута на Константинополския патриарх като Глава на всички православни християни, живеещи в Османската империя. Така по предложение на султана Константинополският патриарх става водач на гръцката нация.

- И все пак, има ли Константинополският патриарх специални права и правомощия?

- С изключение на първенството на честта, не. Константинополският патриарх, който отдавна загуби позицията си на първи епископ на империята, продължава да формира учението за своята специална власт. Да напомним - Константинопол не съществува. Там е Истанбул. Гърците митологизираха Константинопол, превръщайки го в някакъв град-легенда по гръцки начин. Константинопол – това е  град на паметта, град на мита, град-призрак и град на мечтите. Мечта за предишния статут, великолепие и величие на православната империя. Както е казал един автор: „Гърците живеят така, сякаш не са чули за падането на Константинопол“. Откъсната от реалността Константинополската патриаршия измислила си някои специални правомощия и власт и въобразила се като нещо сакрално.

Като се чуват  обвинения към Константинопол в „източен папизъм”, ще приведа една историческа аналогия с „римския папизъм”. Доктрината за папската непогрешимост във въпросите на вярата и морала е била догматизирана  при папа Пий IX, който поради сложни исторически условия и секуларизация бил загубил светската си власт.  Доктрината за непогрешимостта на папата, като че ли, защитавала църковната привилегия. Тоест със загуба на реално влияние и власт винаги има опасност да се изпадне в крайност за специални духовни права и правомощия. Константинополският Патриарх всъщност има много малко паство и е ограничен в своите възможностите си в родината си, Турция. На фона на реалния си статут и положение, Константинополската Църква надува абстрактни права и правомощия, като същевременно нарушава традиционната православна еклезиология, за да угоди на своите претенции.
 

Появата на алтернативната еклезиология
 

- Какво имате предвид под нарушение на традиционната православна еклезиология?

- Православната еклезиология изхожда от първичността на евхаристийната общност, оглавявана от епископ. В този смисъл всички епископи са равни при упражняването на духовна власт. Единната Църква се състои от Поместни православни църкви, обединени помежду си от обща православна вяра и чрез участие в Тайнствата. По този начин се прилага принципът за равенството на правата на Поместните православни църкви, които са в пряка връзка помежду си при изповядването на една вяра и участието в Тайнствата.

Константинопол формира алтернативна еклезиология, където комуникацията между Поместните църкви се осъществява косвено чрез Константинополския Патриарх. Според този възглед само онзи пребивава  в Православието, който общува с Константинополския Патриарх. В този ред на мисл се получава, че Православието не може да съществува без Константинополската патриаршия. Това е твърде самоуверено изявление, особено като се има предвид броят на еретичните патриарси на Константинопол, включително и тези, осъдени от Вселенските Събори. В това отношение Константинопол е лидер сред древните престоли.

Намирането на догматичното основание за такова учение не е лесна задача. Следователно защитниците на това разбиране за църковното единство се опитват да създадат богословска платформа на нова еклезиология. На първо място, имам предвид учението, при което първенството на престола на Константинопол се оприличава на първенството на Бог Отец в Светата Троица.

- Споменахте общуването в Тайнствата. Украинската Църква обаче, сама инициира прекратяването на евхаристийното общуване с Константинопол ...

- Честно казано, шокиран съм от лицемерието, с което бяхме обвинени по този въпрос, представяйки решението за прекъсване на евхаристийното общуване с църквите, които признаха ПЦУ, като злодейство с безпрецедентни размери. Самите гърци обаче често прекъсват евхаристийното общуване по далеч по-малко  важни причини. От близкото минало - прекъсването на евхаристийното общуване на Константинопол с покойния архиепископ на Атина и цяла Гърция Христодул, което се првърна в отговор на Константинопол на проблема с ръкополагането на епископи за така наречените нови територии в Гърция.

Има по-скорошен пример, прекратяването на евхаристийното общение през 2014 г. между Антиохия и Йерусалим поради конфликта около храма в Катар. И точно  нашето решение да сложим край на евхаристийното общуване изведнъж започнаха да го представят като невиждано до днес престъпление. И какво е това, ако не двойни стандарти?

- Защо Константинопол проявява такъв интерес към украинския въпрос?

- Константинополският патриарх, желаейки да намери възможност да реализира своите властови амбиции, се възползва от тежката църковна криза в Украйна, само за да отстоява претенции си за изключителното си право да предостави автокефален статут на Поместните църкви. Това е просто опит за увеличаване на нечие влияние извън собствената църква.

Кой може да предоставя автокефалия и как?

- Има ли Константинопол правомощия да предоставя автокефалия?

- През 90-те години, за да оправдае своите разколническии действия, Филарет Денисенко всякак развивал тезата, че независима държава трябва да има независима църква. Той дори се опита да се обърне към правилата на Вселенските Събори (например към 17-то правило на IV Вселенски събор, който съдържа израза „нека разпределянето на църковните енории да следва гражданския и поземлен ред”).  Обаче трябва да разбираме, че каноните на Вселенските Събори са били приемани в империята и днес не могат да се прилагат  към независимите национални държави. И самостоятелното управление на епархиите, оглавявани от митрополити било свързано с административно-териториалното разделение на империята, а не с идеите за държавен суверенитет.

Също така трябва да разбираме, че каноните нищо не казват за способа и условията за получаване на автокефален статут, което дава възможност за различни спекулации. Териториалният принцип не може напълно да се приложи за автокефалните Поместни Църкви. Например в Гърция съществува Гръцка православна църква, но част от епархиите на територията на Северна Гърция са подчинени на Константинопол. И след промяната на границите на гръцката държава всички епархии на новите територии би трябвало автоматично да влязат в състава на Гръцката Църква. Но в този случай Константинопол постъпва по друг начин, отстоявайки своите интереси.

- Владико, все пак Константинополската Патриаршия е дала автокефален статут на Гръцката, Сръбската, Българската и Албанската църкви?

- Отново еднозначно казвам, че Константинополския патриарх няма правомощия да дава автокефален статут на Поместните църкви.  Няма и правила на Вселенските Събори, които би могли да служат за ориентир. Посочените примери са били предизвикани от споменатия по-горе  статут на  Константинополския Патриарх като Глава на всички православни в Османската империя. България, Сърбия, Албания и др. били покорени от османските турци и станали част от Османската империя. Затова даването на автокефалии на балканските църкви било в сферата на влияние на Константинополския патриарх.

Съществува кореспонденция между Константинополския Патриарх Вениамин и Александрийския Патриарх Николай V по въпроса за предоставяне на автокефалия на Албанската църква. Александрийският Патриарх твърди, че въпросите за автокефалията не са в правомощията на Константинополския Патриарх и трябва да бъдат решени на междуправославно ниво. Според патриарх Николай, едностранното решение на Константинопол за предоставяне на автокефалия подривало традиционното устройство на Православната Църква. Но патриарх Вениамин се оправдава с това, че и преди Константинополските патриарси, без да питат никого, едностранно са предоставяли автокефалия. Всъщност той се отклонява от  въпросите на своя Александрийски събрат, игнорирайки неговите опасенията.

Патриарх Николай V се оплаква от това, че Константинопол изисквал признание от другите Поместни църкви, поставяйки ги само пред факт за случилото се. Звучи познато, нали?
Искам да отбележа, че патриарх Николай не бил против автокефалията на Албанската църква по принцип, той само възразил срещу начина на предоставянето й. 

"Това  е всичко друго, но не и излекуване на разкола"

- Ситуацията с 1686 година,  имал ли е право Константинополският патриарх да си върне митрополията през 2018 година?

- Въпросът касаещ 1686 г. вдигна много шум. Разбира се, този въпрос е много сложен и изисква допълнително проучване. Но Константинопол не предяви никакви претенции повече от 300 години. И сега изведнъж той едностранно взе решение. Най-важното в този процес е, че Константинополската патриаршия действа много затворено, без открита дискусия, без участие на представители на други Поместни църкви. За това стано известно само с кратко съобщение за пресата.

Не мога да разбера как хората, които говорят толкова много за европейски ценности и свобода, пренебрегват факта, че Константинополският патриарх действа в средновековен дух? А в украинския случай всичко се случи с подкрепата на украинските държавни власти, което е очевиден пример за нарушение на принципа на светската държава.

- Владико, Константинопол оправдава своите действия в желанието да  излекува разкола. Какво можете да кажете за това?

- Намесата и дори експанзията на чужда територия под пвид на оказване  на помощ е стар политически трик. Ако Константинопол е толкова притеснен от разкола, нека първо излекува движението на старокалендарниците, възникнало като реакция на дейността на Константинопол и продължаващо и до днес.

Освен това, какъв странен начин за излекуване на разкола е, да се обяви разкола за неразкол. На наречеш черно бяло, това ли е решението на проблема? Това е всичко друго, но не и лечение на разкола. Това е престъпление от морален и каноничен характер.

- Владико, но все пак много Поместни църкви преди автокефалния си статут също се смятаха за разколнически? Например Българската църква.

- Да изясним въпроса. Когато говорим за получаването на автокефалния статут на Българската църква, трябва да разберем, че тази Църква изисквала не толкова предоставянето на автокефалия, колкото  възстановяването й. Българската Църква е имала автокефален статут, който го е загубила в резултат на турското покоряване.

Също така трябва да разберем, че преди инцидента с Украйна в историята на Църквата не е имало пример като разколници да бъдат обявени за неразколници и това би било достатъчно.
Всичките канони за излекуването на разколи казват, че разколниците могат да бъдат приети в Църквата само чрез покаяние като предписват дори писмено покаяние. Освен това никога не се е случвало разколническа общност да бъде обявена за канонична Църква в ущърб на вече съществуваща канонична Църква. Така не е било в нито един от случаите на излекуване на разколи или предоставяне на автокефален статут. Ако говорим за Българската Църква, която е била под схизма от Вселенската Патриаршия, то имаме предвид цялата Българска Църква. И през 1945 г. в преговорите за преодоляване на конфликта участвала цялата Българска Църква. В България не е имало две успоредни църкви, каноническа и разколническа. И не е било така, че изведнъж разколниците да са обявени за канонична структура, пренебрегвайки вече съществуващата канонична Църква.

- Приети ли бяха украинските разколници от Константинопол чрез покаяние?

- Доколкото ни е известно, не. Никой не се е разкаял за нищо и особено за извършване на разкол. И това е много странно, тъй като противоречи на предписанията на Съборите относно процедурата за приемане от разкол. Константинопол би могъл да приеме без покаяние само при едно условие, ако е престанал да смята Киевската патриаршия и Автокефалната църква (УАПЦ) за разкол. Това от страната на Константинопол би могло да бъде. Но тогава възниква закономерен въпрос: как да оценим факта, че 30 години преди това същият Патриарх Вартоломей е смятал тези организации за разколнически? Съществуват множество писмени доказателства, че Константинополският Патриарх ги е считал за разколнически структури. Между другото, би било уместно да се припомни твърдяното според 9 –то и 17-то  правила на IV Вселенски Събор специално право на Константинополския Патриарх да бъде арбитър в разрешаването на църковните въпроси от целия православен свят.
Тези правила за апелация казват, че човек може да се обърне или към „екзарха на голямата област“  или към „Цариградския престол“ (отново да си вспомним възможностите на столичния епископ от имперското време). Следователно правомощията на главен съдия не принадлежат изключително на Константинополския Патриарх.

Това, което било дадено на Константинополската патриаршия като възможност, се трансформирало в правомощие и привилегия. Тълкувателите на тези канони недвусмислено говорят за конкретна територия, на която Константинополският патриарх има право да приема апелации. Така Йоан Зонара пише: „... Не за всички митрополити  Константинополският патриарх е назначен за съдия, а само над подчинените му. Защото той не може да съди митрополитите на Сирия, Палестина и Финикия или Египет против тяхната воля; но митрополитите в Сирия са подвластни на съда на Антиохийския патриарх, а палестинците - на съда на Йерусалимския патриарх, а египтяните трябва да бъдат съдени от патриарха на Александрия “. Никодим Святорец е дал голям коментар на този канон: „желаейки да почетем Константинополския Патриарх, стигнахме до извънмерност ... Константинополският Патриарх няма право да действа в диоцезите и областите на другите Патриарси и това правило не му дава правото да приема жалби по какъвто и да е случай във Вселенската Църква“ ...

Между другото, в потвърждение на думите ми, че Константинополския Патриарх е считал горепосочените организации именно като разколнически, свидетелства фактът, че желаещите да преминат от Киевската патриаршия в юрисдикцията на Константинополската Патриаршия са били приети чрез ръкополагане. Аз лично знам за някои такива случаи в Испанската и Португалската митрополия на Константинополската Патриаршия. Днес виждаме нещо съвсем различно ...
Такава радикална промяна във възгледа на Патриарх Вартоломей за украинските разколници говори, за съжаление, само за неговата неискреност и лицемерие. По този начин, за да оправдае твърденията си за специални правомощия в световното Православие, Константинополският Патриарх не се колебае да исползва каквито и да било средства или теории. Друго обяснение, уви, едва ли е възможно ...

"Хиротония, миропомазание или благословение с молитва?"

- Владико, а какво ще кажете за признаването на хиротониите, извършени в Киевската патриаршия и в Украинската автокефална църква? В крайна сметка Константинополската църква не е извършвала нови ръкополагания над тях?

- Както вече споменахме, процесът на подготовка за създаването на ПЦУ беше абсолютно непрозрачен от страна на Константинополския Патриарх. През октомври 2018 г. беше публикувано само кратко комюнике с решенията на Синода на Константинополската Църква, в което буквално в един ред беше казано за приемането на общуване с Филарет (Денисенко) и Макарий (Малетич) заедно с техните структури. На каква канонична основа беше направено това? Въпросът за законността на ръкополаганията, извършвани в разкол, разглеждан ли е в Истанбул? Досега не сме получили отговори на тези и много други важни въпроси.

Поради вземането на такива важни решения би било логично да се проведе задълбочено и максимално открито проучване на този въпрос с участието на експерти от Украйна. Като гледам изобщо нищо от това не е било. Константинополската Патриаршия само обяви отмяна на всички църковно-съдебни решения, взети по-рано във връзка с разколниците, и прие всички тях в общуване без да извършва законни ръкополагания над тях. Искам специално да подчертая, че тук не става въпрос за многократни ръкополагания, както при нас обикновено се изразяваме, а за извършване на законни ръкополагания. Защото ръкополагания, извършвани в разкол, не са валидни.

Всъщност на Фанар просто распознаха всички тайнства, извършени по-рано в разкола. В същото време Константинополската патриаршия заяви, че това едва ли не отговаря на каноните и е древна църковна практика, макар че съвсем наскоро същата тази патриаршия се придържаше към коренно различна позиция и разглеждаше гореспоменатите организации именно като разкол.

Бих искал да отбележа например, че предстоятелят на Албанската православна църква архиепископ Анастасий изрази недоумението си в това отношение в писмата си до Патриарх Вартоломей.
Като оправдание за своите решения Константинополската Патриаршия посочи брошурата на Смирнския митрополит Василий, в която се тълкуват някои от каноните и историческите прецеденти. Също така се явили и други публикации за признаването на ръкополаганията, извършвани в разкола.

Всъщност ситуацията не е толкова еднозначна, колкото защитниците на взетите от Константинопол решения се опитват да я представят. Например напълно неподходящо е посочването на 68-и апостолски канон,който казва, че  „епископ, презвитер или дякон, който приеме от някого второ ръкоположение, да бъде низвергнат от свещен чин, както той, така и оня, който го е ръкоположил“. Преди всичко в това правило изобщо не се говори за разколници! Според византийските тълкуватели тук се има предвид  повторно ръкоположение поради недоверие към епископа, който го е ръкоположил. Например някой е бил ръкоположен в свещенически чин и като е научил, че епископът, който го е ръкоположил, води недостоен живот, иска да бъде повторно ръкополаган от друг епископ. Този канон осъжда такава практиката.

Второ, защитниците на разкола не цитират (с което не съм изненадан) другата част от това правило: „освен ако се установи, че е ръкоположен от еретик; понеже кръстени или ръкополагани от такива не могат да бъдат нито верни, нито служители на църквата".  Както се вижда канона предполага, че може да има незаконни ръкополагания (както и кръщения). Древната Църква е вярвала, че има законни и незаконни ръкоположения, валидни и невалидни. Това правило точно ни казва, че еретическите ръкополагания не са валидни. А какво казват каноните за ръкополаганията на разколниците? Най-важното правило в това отношение е 8-то правило на I Вселенски Събор, което  се отнася до новатианите. Той съдържа думи относно приемането в духовенството на онези, които са получили ръкополагане в разкола: „след възлагане ръка върху им да остават в клира“. Този израз различно са го тълкували. Например Св. Тарасий Константинополскии и епископ Никодим (Милаш), използвайки този канон по отношение на иконоборските епископи, тълкували го като благословение с молитва и полагане на ръце, като молитваза разрешение при изповед. Византийският тълкувател на каноните Аристин смятал, че това е указание за миропомазване (полагането на ръце е най-старата форма на това тайнство), а архиепископът Теофил Александрийски виждал в този израз свещеническо ръкополагане (12-ят канон). Както и да е, дори и при липса на единно разбиране на тези думи, е ясно, че духовник, желаещ да се присъедини към църквата от разкол, трябва да премине през процедурата с полагане на ръце. В тази процедура може да се види или ръкополагане, или аналог на миропомазание, или специално благословение с молитва.

Като цяло каноничните правила имат очевидна тенденция да се считат за невалидни ръкополагания, извършени в нарушение на съществуващите правила и действуващи норми. В тази връзка можем да обърнем внимание и на правилото срещу Максим Циник (4-то правило на II Вселенски събор). Също така и  св. Никодим Святогорец в книгата си „Пидалион“, споменавайки случая с ръкополагането на Св. Мелетий Антиохийски, пише, че много са приели ръкополагане от еретици и впоследствие са били приети от православните, но това са били редки и причинени от специальни обстоятелства случаи, отклоняващи се от каноничната акривия. А за Църквата това, което се случва рядко и при специални обстоятелства не е закон.

Самата Константинополска Патриаршия отдавна е смятала йерархията на Киевската Патриаршия за незаконна. Но ако това е така, тогава приемането на епископите на УПЦ КП и УАПЦ в общуние би могло да стане само по един от горните начини. Обаче Константинопол НЕ извърши НИТО ЕДНО  от тези действия! По този начин църковната традиция беше напълно игнорирана.

- Владико, какъв може да е изходът от тази ситуация?

Сега трябва ясно да осъзнаем, че действията на Константинополския Патриарх в Украйна са породили криза в цялото световно Православие. Освен това кризата е достатъчно дълбока. Изправени сме пред цял комплекс от сложни богословски и канонични въпроси. Това трябваше да предизвика сериозна богословска дискусия между Поместните църкви. Но засега не го виждаме. Уверен съм, че всички тези въпроси не трябва да се пренебрегват. И не трябва да се преструваме, че те са чисто административни или дори политически въпроси. Уви, не. Говорим за коренно различни възгледи за устройството на Църквата, за същността на църковнота първенство.

Затова вярвам, че днес се нуждаем от съборно обсъждане на тези въпроси на общоправославно ниво. Изправени сме пред сериозно предизвикателство. Трябва ясно да формулираме доктрината на Църквата, която да се основава на вековна традиция и същевременно да отчита съвременните реалности на църковния живот.

Беседвала Наталия Горошкова