Слово на епископ Силвестър (Стойчев), ректор на КДА. Неделя трета след Петдесетница.

Прочетеното литургийно евангелие е част от нагорната проповед на Господ Иисус Христос, най-много известна на нас с заповедите на блаженствата. Тази проповед е своеобразно съсредоточение на християнската философия на живота, съсредоточение на християнските нравствени принципи (заповеди).

В своите наставления Господ Иисус Христос често е използвал езика на образите, притчите, аналогиите, каквото позволявало на слушателите  по-задълбочено да разберат и запомнят чутото. Ето и в този текст се употребява образ, който на всички нас е добре разбираем: «Светило за тялото е окото. Затова, ако твоето око бъде чисто, и цялото твое тяло ще бъде светло» (Мат. 6:22). 

Очите за човека вероятно са най-важният орган. Ние много често заменяме с думата «виждам» мнозина други наши навици. Например когато ние искаме да попитаме «разбираш ли?» ние говорим «виждаш ли?» Тоест зрението за нас е приоритетна способност, която е крайно необходима, за да можем пълноценно да действаме в този свят.

И така, ако сме със здрави очи, или както се говори в евангелския текст, чисто око, то и цялото тяло, има се предвид целия човек, ще бъде здрав. Ако човекът е с дефект на зрението или, което е още по-лошо, с пълно отсъствие, колко проблеми изпитва целия човек? На колко опасности се подлага тялото, здравето, човешката безопасност, ако внезапно очите му не могат напълно да функционират? Има очи. Те могат да бъдат здрави, а могат да бъдат болни. С болни очи човекът не е способен да забележе опасността, когато тя е съвсем близо, или вижда предметите не такива по размер, каквито са наистина, или невярно вижда цвета им.

Всичко това довежда до изопачаване на познанието и погрешно разбиране на окръжаващия свят. Фактически човекът с дефект на зрението не може да вижда реалността такава,  каквато тя е. Нека съотнесем тази аналогия с духовния живот. Но преди ще се обърнем към тълкователите на Божието слово – светите отци. Очевидно, че окото в нашия случай е аналогия, зад която се крие друг предмет. Така че какво символизира това евангелско око? Светителят Йоан Златоуст и мнозина други църковни писатели еднозначно говорят, че в тези Христови думи под окото следва да се разбира ума. Както окото е най-важния и най-главния орган в делото на познанието на външния свят, така умът е духовното око. Говорейки за чисто око нека вспомним израза за светлината на ума. И така, нашият ум изпълнява за нас функцията на духовното око.

Можем да си представим на какъв дискомфорт и на каква опасност се подлага човек с болни очи. И ще си представим същото по отношение на ума. На каква голяма опасност се подлага човек с изопачен, потъмнял ум! И тази опасност вече не се отнася до плътта, но до вътрешния човек (2Кор. 4:16), до духовната съставяща. Човекът с «помрачен ум» се намира в духовната тъмнина и духовната слепота, а значи не може да вижда нещата от духовната сфера в правилна светлина. Нещо важно той приема за неважно, а нещо малозначимо напротив го възприема като значително и първостепенно.

И следващите наставления на Христос именно посочват последствието на тази слепота, тъмнина, дефект на духовното око – умът. С неправилно виждане човекът започва да се грижи за външното и да пренебрегва с вътрешното. Той не вижда духовното и затова му се струва, че то не съществува изобщо. И тогава нещастният хвърля всички сили на това, което вижда и каквото смята за най-важно – грижите за външното.

И отново Господ използва аналогия: погледнете птиците небесни! Взрете се в полските кринове (Мат. 6:28)! Те нямат тези грижи, вълнения, терзания, каквито имат хората, и в същото време те напълно съществуват. И не просто съществуват! Те са прекрасни! Спасителят провъзгласява: «не се грижете за душата си, какво да ядете и да пиете, ни за тялото си, какво да облечете» (Мат 6:25)! Но как, как да не се грижим, ще възкликнем ние. Това же е утопия? Нали Господ е казал на Адам, че ще се хране с пот на лицето си (Быт. 3:19)?

Обаче хайде с внимание и разсъдителност ще с еобърнем към Свещения текст и ще се опитваме правилно да разберем казаното. Блаженият Йероним Стридонски уточнява: ние трябва да се трудим, не трябва да се грижим. Същото повтаря и светителят Йоан Златоуст. Господ «не казва, че не трябва да сеем, но че не трябва да се грижим». И така, едно е да се трудиш, а друго е да се грижиш. Каква е разликата? Такава е, че грижата е пристрастие, отъждествяване себе си с желаното. Както се говори «живее с това». Разбира се, човекът има потребности: храна, облекло, жилище и др. Разбира се, човекът рябва да работи, за да осигури себе си, и дори Самият Господ точно говори: «работникът заслужава своята прехрана» (Мат. 10:10). Да се трудиш –да! Да се грижиш – не! Грижата за външното не трябва да бъде от все сърце! Когато човекът напълно се приобщава до този непрекъснат кръг на безкрайните грижи за насъщното, мисли за това от сутрин до вечер, той, както казва св. Григорий Ниски, става подобен на работен добитък на мелницата, на които им закриват очите и те непрекъснато се движат в кръг, правейки едно и също, докато не стигнат края на живота си.

Нима в живота ни няма и не може да има място за каквато и да е грижа? Разбра се, има! Трябва да има! Трябва да работим, за да имаме хляб насъщен, но грижата трябва да оставим за душата! До това, що се отнася до душата ни, трябва да бъдат приковани мислите ни и желанията ни. Грижата на този век губи душата (Мат. 13:22), но грижата за най-високото я облагорадява и просветява. Предупреждавайки за опасността от увличането и от прилагането на всички сили за своите телесни грижи, Господи ни говори: «Не можете да служите на Бога и на мамона» ( Мат. 6:24). Мамона – това не е само богатство. Мамона – това е стяжателство, грижа за своето благополучие, поставено на височина като най-велика ценност.

Прп. Максим Изповедник казва, че такава грижа за себе си се става служение на творението вместо Твореца и по такъв начин представя от себе си форма на язычество.

И така, мамоната и е олицетворение на света, като съвкупност от страстите, угодяване на плътта, обожествяване на властта, парите и успехите. Онзи свят, който лежи в злото (1Ин. 5:19) и който ненавижда Христа и учениците Му (Ин. 15:18). Човекът или се грижи за Божието и за благочестив живот или напълно  се посвещава на онова, което става за него като «бог».

Мнозина ще кажат, как да не се преживява на утрешния ден? Сигурно е в природата ни винаги да планираме, да мечтаем занапред. И все пак ще се обърнем към опита на живота ни, всички ли наши планове се осъществяват? Не се ли случват неочаквани фактори, които провалят всички наши мечти за бъдещото? Същото нали постига и нашите другари и запознати? Ако това би било не е така, то около нас всички би били щастливи, здравии, красиви и благополучни. Но действителността е друга. Гледайки наоколо, ние виждаме хората с техните неизброими планове на бъдещето, с неизброимите им неудачи, провалените планове и животи.

Нашият Господ, посочвайки, че грижите могат да бъдат безуспешни, говори: «кой от вас със своята грижа може да придаде на ръста си един лакът?» (Мат. 6:27). Разбира се, че са известни случаи на външен успех и постижения, но дари в тези случаи Господ със Своя неизречен промисъл съдейства на това (Екл. 9:11; Притч. 21:31). И в този случай, ако човека, постигнал успех, го овладява пристрастие към своето богатство, своето положение, Господ просто му посочва на суетата и скоротечността на човешкия живот, така често приключваш с внезапна смърт (Лк. 12:20).

Как тогава слепият, духовно невиждащият да види? Как да прогледне онзи, който не е способен да види своите грехове и да разпознае Божествената истина?

Какво ние правим, когато имаме проблеми с физическите ни очи? Ние използваме капки, лекарства, очила с различни оптични стъкла. И за духовните очи Господ също ни дарил и лекарства и различни оптични стъкла. Думата е за молитвата, тайнствата, Свещеното Писание, творенията на светите отци, делата на милосърдието. Апостол Павел дава такава рекомендация: «внимавай на себе си и на учението, постоянствувай на тези неща» (1Тим.4:16). Всичко това цери нашите духовни очи и помага да гледаме и виждаме в истинската светлина всичко, що е наоколо нас и вътре в нас. 

Човекът трябва да работи, но, когато той се труди, трябва да осъзнава, че Бог се грижи за него и за неговия труд. Той се грижи за полските кринове и за птиците, толкова повече Той промишлява за онези, които Му са се доверили като на Своя Спасител. Когато човекът се полага на самия себе си, когато се грижи за външния успех, който се опитва да го постигне с различни сили и начини, а в свое оправдание си говори, че  трябва да се надяваш само на себе си, то получава се, че човекът казва на Господ: Ти не ми трябваш. Аз нямам нужда от Твоята грижа, не ми трябва Твоята помощ. Премахни се, аз всичко ще постигна сам.

 Може би и ще постигне нещо на какъвто си етап, но в края на краищата ще се превърне от стопанин в служител и раб на създадения от него идол Мамона. Колко много такива състояния са описании в световната литература! Най-накрая, дали човекът намира щастие, придобивайки всичко, но загубейки самия себе си?

Много важно е да осъзнаем, скъпи братя и сестри, че думата става не за богатството и за бедността, а за отношението към тях! Както и много друго, богатството и бедността могат да бъдат използвани на благо, а може и напротив. Разбира се, богатството предизвиква повече изкушения, отколкото бедността, защото снема много ограничители. Но в края на краищата главното е отношението. Апостол Павел наставлява: «наръчвай на богатите в тоя свят, да не мислят високо за себе си, нито да се надяват на непостоянното богатство, а на живия Бог» (1 Тим. 6: 17).

Светителят Григорий Палама в едната от своите проповеди говори, че и богатият може без пристрастие да се отнася към своето състояние, следвайки на повелението на Писанието: «когато богатството се увеличава, не привързвайте сърцето към него» (Пс.61:11), и удържвайте ума си от преклонение пред богатството. Понякога бедният, който нищо няма, обаче се преклонява пред мамоната повече от богатия. Защото живее с това, защото мечтите за богатството напълват го. И в такова състояние човекът е способен и на убийства, и на ограбване, и на лъжа, и на лицемерие.

Главното е нашето отношение към богатството и бедността. То – вярното отношение – се постига, когато човекът приема за свое жизненно кредо думите на днешното евангелско четиво: «но първом търсете Царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде»  (Мф. 6, 33).

И така, преди всичко грижата за духовното, и Самият Господ ни обещава, че грижещият се ревностно за праведното, няма да останат в нужда.

Това Господне указание на всички християни на всички времена, как правилно да построим системата на ценностите, как следва да разпределяме своето време, своя ум, и правилно да насочваме волята си.

Нека Всемилостивият Господ, желаещ на всички да се спасят и да постигнат до познание на истината (1 Тим. 2:3), обнови ума ни – духовното ни око, укрепи в вярна посока волята ни, подаде Своите духовни и земни блага, за които ние, Неговите вярни, ще въздадем благодарение Богу, на Който слава во веки веков. Амин!