През 2018 г. Константинополската патриаршия прие в своята юрисдикция Филарет (Денисенко) и Макарий (Малетич), както и техните последователи. Така Константинополската църква прие в общение лица, получили ръкоположение в разкола. В същото време върху тях не са били извършени повторни хиротонии, а всички свещени степени, придобити по време на схизмата, се признават от Константинополската патриаршия.

Още през 2019 г. в православния свят започна дискусия за това, как това решение на Константинополската патриаршия отговаря на каноническата традиция. В тази дискусия особено внимание бе обърнато на историческите прецеденти за излекуване на църковните разделения. По-специално, самият патриарх Вартоломей, в кореспонденция с Негово Блаженство Анастасий, архиепископ на Тирана и цяла Албания, посочи редица подобни прецеденти.Така в писмо от 20 февруари 2019 г. патриарх Вартоломей споменава за възстановяването на каноническото общение между Московската патриаршия и Руската Православна Църква в чужбина (РПЦЗ) през 2007 г. Патриарх Вартоломей обръща внимание на факта, че тогава не са извършвали повторни  ръкоположения над епископи и клирици, ръкоположени при разкъсването на църковните отношения. Патриарх Вартоломей пише, че Руската църква „прости на членовете на РПЦЗ, които преди това са били в разкол. Как са били приети в общение, освен чрез повторно кръщение или повторно ръкополагане?»¹

Подобни препратки към преодоляване на разделението между Московската патриаршия и РПЦЗ са характерни и за украинските разколници. Дори в „Обръщението на Светия Синод и епископите на УПЦ КП към епископите, духовенството и миряните на УПЦ“ от 14 декември 2007 г. се споменава за възстановяването на каноническото общение с РПЦЗ. В този документ възстановяването на единството между Московската патриаршия и РПЦЗ се разглежда като възможен модел за преодоляване на църковния разкол в Украйна.² На 16 юли 2008 г. в отговор на това обръщение Светият синод на Украинската Православна Църква посочва некоректността на аналогията между РПЦЗ и УПЦ КП.³Въпреки това, както виждаме, през 2019 г. патриарх Вартоломей, оправдавайки решенията си по отношение на Филарет (Денисенко), също се позовава на примера на РПЦЗ.

Всичко това ни кара да разгледаме по-отблизо ситуацията, която се е развила в отношенията между Руската Православна Църква и онези нейни епископи, свещеници и миряни, които след революционните и военните сътресения от 1917-1920 гг. се оказаха в изгнание. Днес тази история вече е проучена доста добре. Има основателни произведения както на привържениците на РПЦЗ, така и на нейните критици.⁴

Без да навлизаме в подробности за формирането на РПЦЗ, все пак припомняме, че конфликтът между РПЦЗ и Московската патриаршия се развива през 20-те години на ХХ в. и достига своя апогей след 29 юли 1927 г., когато наместник на Патриаршеския местоблюстител митр. Сергий (Страгородски) издава Декларация за лоялност към Съветската власт и изисква всички задгранични клирици да я подпишат. РПЦЗ квалифицира Декларацията като плод на натиск от страна на съветските власти и следователно я смята за незадължителна за себе си. Ясно е, че епископите и свещениците на РПЦЗ отказаха да я подпишат. В резултат на това през същата 1927 г. Съборът на епископите в чужбина решава да прекъсне административните отношения с митр. Сергий, а през 1931 г. прекъсват и молитвеното общение с него. В същото време РПЦЗ вярва, че не прекъсва отношенията със самата Руска църква, като продължава да споменава в богослужението името на Патриаршеския местоблюстител митр. Петър (Полянски).

Митр. Сергий квалифицира Архиерейския Синод в Сремски Карловци като „самочинно сборище» и последователно настоява за неговото разпускане. През 1934 г. Светият Синод начело с митр. Сергий забранява в служение осем епископи, които са членове на РПЦЗ. Нещо повече, това решение бе мотивирано от каноничните правила, говорещи за недопустимостта на самочинно отделяне от общение с легитимната йерархия. Но РПЦЗ разбира ситуацията коренно различно. Задграничните епископи не смятат митр. Сергий и Синода, ръководен от него за законна върховна църковна власт. За легитимен първойерарх на Руската църква РПЦЗ счита само местоблюстителя на Патриаршеския престол, митр. Петър (Полянски), който бил в изгнание.

Задграничният Синод смята, че в Руската църква се запазват условията, посочени в решението на Светия Синод и Висшия църковен събор в Москва от 7 (20) ноември 1920 г. (№ 362). Този указ предвиждаше, че в случай, ако обстоятелствата на войната или промяна в държавните граници доведат до загуба на комуникация между висшето църковно управление в Москва и някои епархии, или ако самата висша църковна администрация, оглавявана от патриарха, „ поради някаква причина престане да действа” управляващите архиереи на тези епархии могат да организират временни органи на висшата църковна власт.⁵Казано по-просто, указът от 7 (20) ноември 1920 г. предполагаше, че при извънредни условия на война или преследване на Църквата епархиите могат временно да преминат на самоуправление.

От гледна точка на Задграничната църква през 1927 г. се случва именно такава ситуация. Законният местоблюстител е в изгнание и не е в състояние да изпълнява задълженията си. В Съветския съюз (според РПЦЗ) няма законни органи на висшата църковна администрация. В същото време няма редовна комуникация между Москва и задграничната част на Руската църква. Ето защо РПЦЗ смята за напълно приемливо и дори необходимо да има задгранични органи на църковно управление.Задграничните епископи са били готови да дадат отговор за действията си, но само преди свободно свикан събор на Руската църква. Дотогава, докато не се свика такъв Събор, РПЦЗ се смятала в състояние на „самоуправление“.

Подчертаваме по-специално, че РПЦЗ не провъзгласява автокефалия и не прави изявления за отделяне от Руската църква като такава. Ставаше дума за насилствено прекъсване на общуването с църковните власти в Москва, които са ги смятали за незаконни. Предполагали са, че подобно „самоуправление“ на РПЦЗ ще продължи до свалянето на болшевишкия режим в Русия. Освен това РПЦЗ винаги е подчертавала, че поддържа контакт с „дясната опозиция“ (т.е. противници на митрополит Сергий измежду епископите и духовенството, които са били в СССР и са били подложени на преследване). В чужбина се смятало, че именно представителите на „дясната опозиция” са истинският глас на преследваната Руска църква.

Трябва също да се отбележи, че от страна на Светия Синод, начело с митр. Сергий, РПЦЗ не е подложена на по-тежки наказания. Освен това, както бе посочено, не всички задгранични епископи са забранени, а само осемте архиереи на РПЦЗ. Нямало никакви лишавания от свещен сан и никакви анатеми срещу задграничните архиереи.

Каноничните забрани, наложени на задграничните йерарси от Московския Синод, не са били признати от други Поместни църкви, които в бъдеще запазват евхаристийното общение с руските емигрантски епископи. РПЦЗ традиционно била подкрепяна от Сръбската църква, на чиято територия действали висшите ръководни органи на Задграничната църква.

Въпреки че обединението на РПЦЗ с Московската патриаршия се осъществи едва през 2007 г., дори преди това време имало случаи на връщане на епископи на РПЦЗ в юрисдикцията на Московската патриаршия. В частност през 1945 г. няколко йерарси на РПЦЗ наведнъж се обединяват с Московската патриаршия: митрополит Мелетий (Заборовски), архиепископи Нестор (Анисимов) и Димитрий (Вознесенски), епископи Ювеналий (Килин) и Виктор (Святин). Епископите Димитрий, Ювеналий и Виктор са били ръкоположени в епископски сан в РПЦЗ през 30-те години на ХХ век, тоест хиротониите им са били  извършени без санкция от Москва. Въпреки това Московската патриаршия не прави претенции за законността на техните ръкоположения. Всички те били приети в общение в същия сан. Митр. Мелетий, въпреки че е бил ръкоположен за епископ още преди революцията, бил издигнат в митрополитски сан през 1939 г. с решение на Архиерейския Синод на РПЦЗ.⁶  И бил приет в общение с Московската патриаршия като митрополит. Така през 1945 г. решенията на РПЦЗ за епископски хиротонии и за издигането на архиереи в митрополитски сан са признати по подразбиране в Московската патриаршия.

Въпреки факта, че прекъсването както административното, така и молитвеното общение между РПЦЗ и Московската патриаршия продължи повече от 70 години, Задграничната църква винаги е настоявала, че е част от Руската църква. Например, в Положението за Руската Задгранична Православна Църква, прието през 1956 г., се посочва, че РПЦЗ е „неделима част от Поместната Руска Православна Църква, временно самоуправляваща се на съборни начала до премахването на безбожната власт в Русия." Като основа за самоуправление Положението посочва Постановлението на Светия Синод и Висшия църковен съвет от 7 (20) ноември 1920 г. (№ 362).⁷

Важно е да се подчертае, че нито РПЦЗ, нито Московската патриаршия взеха официални решения да не си признават тайнствата. Въпреки  че РПЦЗ взема решение през 1931 г. да прекъсне молитвеното общение с митр. Сергий, през следващите години свещениците от юрисдикцията на Московската патриаршия са приети в юрисдикцията на РПЦЗ без повторно ръкополагане. През 1938 г. Архиерейският събор на РПЦЗ на чело с митр. Анастасий (Грибановски) обсъди възможността за съслужение с духовенството на Московската патриаршия. В резултат на това било решено, че „грехът на митрополит Сергий не се разпростира върху подчинените му духовници“. Затова Синодът стига до извода, че „няма пречки за молитвено общение и съслужение с клира на митрополит Сергий”.⁸

Изявленията на отделни представители както на РПЦЗ, така и на РПЦ за безблагодатността на тайнствата на другия винаги са се смятали за погрешни. Например, през декември 1997 г., в съвместно изявление на участниците в деветото събеседване между представители на Московската патриаршия и клирици от Берлинската епархия на Руската Задгранична Църква било отбелязано: „Ние сме съгласни с това и отбелязваме, че благодатта на тайнствата, свещеничеството и църковния живот не трябва да се поставят под въпрос... Ако в настоящия момент няма евхаристийно общение между духовенството на Московската патриаршия и Руската Задгранична Църква, това не потвърждава „безблагодатността” на другата страна».⁹

По този начин причините за разрива на отношенията между Московската патриаршия и РПЦЗ са изключително политически по своя характер. Това винаги е било добре разбирано и от двете страни. И така, през 2003 г. Негово Светейшество патриарх Алексий, обръщайки се към делегацията на РПЦЗ в Москва, каза: „С падането на комунистическия режим и установяването на религиозната свобода в Русия се появиха предпоставките, за да започнем пътя към единството».¹⁰ Тоест, патриарх Алексий смята, че единствената причина за липсата на единство е наличието на комунистически режим в Русия. След края на комунистическия период в историята на Русия естествено започва постепенно сближаване между РПЦЗ и Московската патриаршия.

Важен фактор, повлиял на отношенията между Московската патриаршия и РПЦЗ, е почитането на новомъчениците и изповедниците на вярата през ХХ век. В РПЦЗ канонизацията на новомъчениците и изповедниците става още през 1981 г. В Московската патриаршия обаче прославянето на новомъчениците става възможно едва в края на 80-те години. И така, през 1989 г. към изповедниците е причислен св. Тихон, патриарх Московски и цяла Русия. През 90-те години на миналия век активно се работи по канонизирането на други новомъченици и изповедници. На 26 декември 1995 г. Светият синод на Руската Православна Църква приема документа „Исторически и канонични критерии по въпроса за канонизацията на новомъчениците на Руската Църква във връзка с църковните разделения на ХХ век”.¹¹ Този важен документ признава възможността за канонизиране като светци на онези архиереи и свещеници, които през 20-те и 30-те години на миналия век са се отказали да се подчинят на митр. Сергий и не го смятали за законен първойерарх на Руската Църква. Това позволи да се причислят към лика на светците толкова последователни критици на митр. Сергий, като например Казанския митрополит Кирил (Смирнов). В същото време РПЦЗ от края на 1920-те години била солидарна с позицията на св. Кирил (Смирнов), изразена в полемиката с митр. Сергий.

Всичко това проправи пътя за преодоляване на разделението. На 17 май 2007 г. в Москва бе подписан Актът за каноническо общение между Руската Православна Църква и Руската Православна Църква в чужбина. Този акт възстановява  „каноничното общение в Поместната Руска Православна Църква“. В документа изрично се подчертава, че всички „по-рано издадени актове, възпрепятстващи пълнотата на каноничното съобщение, се признават за невалидни или вече не са валидни“. След подписването на Акта за каноническото общение РПЦЗ става самоуправляваща се част от Московската патриаршия, като запазва своята специална върховна духовна, законодателна, административна, съдебна и контролна власт под формата на Задграничен Архиерейски събор.¹²

Дори едно такова бегло разглеждане на конфликта между РПЦЗ и Московската патриаршия ни позволява да заключим, че той значително се различава от украинските църковни разколи на границата на ХХ-ХХI вв. Нека първо да обобщим казаното за спецификата на конфликта между РПЦЗ и Московската патриаршия.

На първо място, прекъсването на отношенията между РПЦЗ и Московската патриаршия се дължи на политически причини. Йерарсите на Руската Църква, които били принудени да емигрират и не са били граждани на Съветския Съюз, смятали за свой дълг публично да се противопоставят на болшевизма и да свидетелстват пред световната общност за антихристиянската същност на режима, който царува на територията на бившата Руска империя.

Ако приживе на Московския патриарх Тихон, въпреки всички трудности, връзката между РПЦЗ и Московската патриаршия се поддържа, то след смъртта му ситуацията значително се влошава. Основният препъни камък била Декларацията на митр. Сергий за лоялността към Съветското правителство. Именно след нея РПЦЗ, не желаейки да поеме задълженията за лоялност към съветската власт, прекъсна първо административната, а след това и молитвената връзка с Московската патриаршия. В същото време РПЦЗ никога не е провъзгласила себе си за автокефална църква и последователно настоявала, че остава част от Руската Църква и ще бъде готова да възстанови общението с Московската патриаршия след падането на Съветската власт. Така конфликтът между РПЦЗ и Московската патриаршия е вътрешен конфликт на Руската Църква.

Митр. Сергий (Страгородски), след като РПЦЗ отказва да се подчини на неговата власт, многократно я нарича разколническа организация. В същото време ръководеният от него Синод налага забрана за служене само на осем архиереи на РПЦЗ. В Москва никога не вземат решения за лишаване от свещен сан на епископите на РПЦЗ и още повече за отлъчването им от Църквата или налагането им на анатема. Също така Московската патриаршия не поставя под въпрос законността на хиротониите, извършени в РПЦЗ. В случай на присъединяване към Московската патриаршия, епископите на РПЦЗ се приемат в същия им свещен сан. Също така се признават именно в този сан, който са придобили в РПЦЗ.

От своя страна и Задграничната Църква никога не оспорвала благодатта на тайнствата, извършвани в Московската патриаршия и приемала духовенството от Московската патриаршия в своите редици, без повторни ръкоположения.

Самото название на Акта, подписан в Москва през 2007 г., показва, че помирените страни разглеждат дългосрочното разделение като конфликт в рамките на Руската Православна Църква. Следователно събитието, което се състоя през 2007 г., се нарича възстановяване на каноническото общение между двете части на Руската Църква.

Сега нека посочим основните фундаментални разлики между този конфликт и църковните разколи в Украйна.

Първо, църковните разделения в Украйна в края на 80-те - 90-те години на ХХ век били свързани с самочинни обявявания за автокефалия, т.е. с отделяне от църковното общение на епископи, духовенство и миряни. Привържениците както на УАПЦ, така и на УПЦ КП принципно настоявали за прекъсване на отношенията с Руската Църква и провъзгласяване на автокефалия без съгласието както на Руската Църква, така и на другите Поместни Църкви. Както виждаме, РПЦЗ никога не е обявявала своя автокефалия, настоявайки, че остава част от Руската Църква, която е принудена да бъде в състояние на "самоуправление".

Второ, на клириците, уклонили се в  разкол в Украйна, били наложени различни канонични наказания: забрана за служение, лишаване от свещения сан, а по отношение на бившия Киевски митрополит Филарет (Денисенко) била приложена най-високата мярка за църковно наказание - отлъчване (анатема). Но Московската патриаршия никога не е лишавала от сана епископи и клирици на РПЦЗ и никога не ги е отлъчвала от Църквата.

Днес вече е документирано, че апостолското преемство на епископските хиротонии в УАПЦ не е запазено. Източник за йерархията на УАПЦ е ръкополагането, извършено на 31 март 1990 г. от бившия епископ Йоан (Боднарчук), лишен от свещенство и монашество, и самопровъзгласилия се „епископ“  Викентий Чекалин (всъщност той никога не е имал епископски сан, но е бил само дякон, но и в момента на извършване на споменатото „ръкоположение“, той вече бил лишен и от диаконския сан).¹³Следователно Руската Православна Църква никога не е признавала легитимността на ръкоположенията, извършени в УАПЦ. Над „епископите“, приемани от УАПЦ, винаги са били извършвани законни ръкоположения.

Ситуацията в УПЦ КП има своя специфика. Митр. Филарет е имал законно ръкоположение, но след като изпаднал в разкол, първо бил лишен от сан (през 1992 г.), а след това бил отлъчен от Църквата (през 1997 г.). Следователно всички епископски хиротонии начело с бившия митр. Филарет след низвержението му, били счетени за незаконни. Йерарсите, ръкоположени в УПЦ КП, също били приемани в общение чрез извършване на законни хиротонии.

И тук отново виждаме радикална разлика от ситуацията, която се е развила в отношенията между Московската патриаршия и РПЦЗ. Както бе показано по-горе, въпреки прекъсването на отношенията, страните не поставяли под въпрос  легитимността на ръкоположенията на другия. Йерарсите, ръкоположени в РПЦЗ, били приети в Московската патриаршия в същия им сан. Те били признати с онези свещени степени, които получили в РПЦЗ. Следователно през 2007 г. възстановяването на причастието се извършва без повторни ръкоположения.

Трето, всички канонични наказания, налагани на архиереите и клириците на УПЦ КП и УАПЦ от Руската Православна Църква, бяха признати във всички Поместни Православни Църкви. Нито УАПЦ, нито УПЦ КП са имали евхаристийно общение с никоя от Поместните Църкви.

Съвсем различна бе ситуацията с РПЦЗ. Канонични забрани, наложени на задграничните епископи от Светия Синод начело с митр. Сергий, не бяха признати от други Поместни Църкви. Така например сръбският патриарх Варнава още през 1934 г. директно пише на митр. Сергий, че смята тези наказания за незаконни.¹⁴ Поради това в Сремски Карловци продължава да действа задграничният Синод, като запазва върху себе си покровителството на Сръбската Църква. Емигрантските епископи били в общение и с други Поместни Църкви.

Всичко това показва дълбоката некоректност на проведените аналогии между Акта за възстановяване на каноническото общение от 2007 г. и проблема за излекуването на църковните разколи в Украйна. Ето защо не е изненадващо, че още през 2008 г. Светият синод на Украинската Православна Църква обяви, че е невъзможно да се разглежда възобновяването на общуването между РПЦЗ и Московската патриаршия като модел за преодоляване на църковните разколи в Украйна.¹⁵

Съставителите на посланието на УПЦ КП, които през 2007 г. твърдяха, че отношението на Московската патриаршия към РПЦЗ е идентично с отношението й към УПЦ КП, само показват невежеството си по този въпрос. Отношението бе коренно различно. Следователно възстановяването на общението вървя по път, който е неприложим за ситуацията в Украйна.

Очевидно със същото невежество трябва да се обясни позоваването на ситуацията с РПЦЗ, съдържащо се в писмото на патриарх Вартоломей до архиепископ Анастасий от 20 февруари 2019 г. Затова не е изненадващо, че архиепископ Анастасий пише в отговорното си писмо до патриарх Вартоломей от 21 март  2019г.: „Украинският въпрос няма аналогия с РПЦЗ. Този случай се отнася до изключването на руснаци, живеещи в диаспората, от Руската църква, която е била под съветски надзор. Нямало отлъчвания от Църквата, анатеми и апостолското приемство не било поставено под въпрос. И когато атеистичният режим падна, се случи обединение».¹⁶

В тези кратки думи на предстоятеля на Албанската църква е дадена доста точна оценка на различията между украинската ситуация и конфликта между РПЦЗ и Московската патриаршия.

Епископ Силвестър (Стойчев)

Примечания:
1. Греческий оригинал: Απάντηση Οικουμενικού Πατριάρχη στον Αρχιεπίσκοπο Αλβανίας. [Электронный ресурс:] https://www.romfea.gr/epikairotita-xronika/27436-apantisi-oikoumenikou-patriarxi-ston-arxiepiskopo-albanias. Русский перевод: Ответ Патриарха Варфоломея предстоятелю Албанской Церкви по поводу автокефалии ПЦУ. [Электронный ресурс:] https://credo.press/223362/.
2. Звернення Священного Синоду та єпископату УПЦ КП до архієреїв, духовенства та вірних Української Православної Церкви (в складі Московського Патріархату) [від 14.12.2007]. [Электронный ресурс:] http://arhiv.orthodoxy.org.ua/uk/mejkonfessionalnyy_dialog/2007/12/21/13012.html.
3. Відповідь Священного Синоду Української Православної Церкви на «Звернення Священного Синоду та єпископату УПЦ КП до архієреїв, духовенства та вірних Української Православної Церкви (в складі Московського Патріархату)» від 14 грудня 2007 року. 16.07.2008. [Электронный ресурс:] http://orthodox.org.ua/article/v%D1%96dpov%D1%96d-svyashchennogo-sinodu-ukra%D1%97nsko%D1%97-pravoslavno%D1%97-tserkvi-na-%C2%ABzvernennya-svyashchennogo.
4. См., например: Троицкий С. В. Размежевание или раскол. Paris: YMCA-Press, 1932. 150 с.; Он же. О неправде Карловацкого раскола: Разбор книги прот. М. Польского «Каноническое положения высшей церковной власти в СССР и заграницей». М., 1992. 127,[1] с.; Он же. История самочинной карловацкой организации // Церковно-исторический вестник. № 8. М., 2001. С. 18-68; Митрофанов Г., свящ. Православная Церковь в России и в эмиграции в 1920-е годы: К вопросу о взаимоотношениях Московской Патриархии и русской церковной эмиграции в период 1920-1927 гг. СПб., 1995. 144 с.; Вениамин (Федченков), митр. Раскол или единство // Церковно-исторический вестник. № 4-5. М., 1998. С. 5-139; Кострюков А. А. ​ Русская Зарубежная Церковь в первой половине 1920-х годов. Организация церковного управления в эмиграции и его отношения с Московской Патриархией при жизни Патриарха Тихона. М., 2007. 398 с.; Он же. Русская Зарубежная Церковь в 1925-1938 гг. Юрисдикционные конфликты и отношения с московской церковной властью. М., 2011. 624 с.; Законодательство Русской Православной Церкви Заграницей: (1921-2007) / Сост. Д. П. Анашкин. М., 2014. 620 с.; Русак В. Зарубежная Церковь ХХ век. Джорданвилль – Карлсбад – Москва – Чикаго, 2017. Т. 1. 633 с.; Т. 2. 661 с.
5. Документ полностью опубликован в: Митрофанов Г., свящ. Православная Церковь в России и в эмиграции в 1920-е годы: К вопросу о взаимоотношениях Московской Патриархии и русской церковной эмиграции в период 1920-1927 гг. СПб., 1995. С. 86-88.
6. Подробнее см: Доклад епископа Елевферия (Воронцова) и священника Григория Разумовского о пребывании в Маньчжурии в 1945 году / [Публ., вступ. ст. и примеч. О. В. Косик] // Вестник ПСТГУ. Серия II: История. История Русской Православной Церкви. 2007. № 2(23). С. 131–153.
7. См.: Законодательство Русской Православной Церкви Заграницей (1921-2007) / Сост. Д. П. Анашкин. М., 2014. С. 489.
8. Цит. по: Кострюков А. А.​ Русская Зарубежная Церковь в 1925-1938 гг. Юрисдикционные конфликты и отношения с московской церковной властью. М., 2011. С. 408.
9. См.: Законодательство Русской Православной Церкви Заграницей (1921-2007). С. 233.
10. Члены делегации Русской Зарубежной Церкви молились за Патриаршим богослужением в Архангельском соборе Кремля. 21.11.2003. [Электронный ресурс:] https://mospat.ru/ru/news/82678/.
11. Документ опубликован в: Журнал Московской Патриархии. 1996. № 2. С. 53-59
12. Документ опубликован в: Законодательство Русской Православной Церкви Заграницей (1921-2007). С. 508-510.
13. Подробнее см.: Шумило С. В. Самозваный «епископ» Викентий Чекалин и его участие в первых хиротониях УАПЦ в 1990 г. // Труди КДА. № 31. К., 2019. С. 240-273.
14. См., например, письмо патр. Варнавы митр. Сергию от 6.01.1934. Опубликовано в: Кострюков А. А.​ Русская Зарубежная Церковь в 1925-1938 гг. С. 535-541.
15. Відповідь Священного Синоду Української Православної Церкви на «Звернення Священного Синоду та єпископату УПЦ КП до архієреїв, духовенства та вірних Української Православної Церкви (в складі Московського Патріархату)» від 14 грудня 2007 року. 16.07.2008. [Электронный ресурс:] http://orthodox.org.ua/article/v%D1%96dpov%D1%96d-svyashchennogo-sinodu-ukra%D1%97nsko%D1%97-pravoslavno%D1%97-tserkvi-na-%C2%ABzvernennya-svyashchennogo.
16. Греческий оригинал: Περί του Ουκρανικού ζητήματος. 2α απόκριση αληθεύοντες εν αγάπη. [Электронный ресурс:] https://www.romfea.gr/epikairotita-xronika/27885-peri-tou-oukranikou-zitimatos-2a-apokrisi-alitheuontes-en-agapi. Русский перевод: Письмо Блаженнейшего Архиепископа Тиранского и всей Албании Анастасия Патриарху Константинопольскому Варфоломею от 21 марта 2019 года. [Электронный ресурс:] http://www.patriarchia.ru/db/text/5403657.html.