Сайт на КДАиС

В съвременните дискусии за църковните разколи и начините за преодоляването им привържениците на различни гледни точки цитират различни исторически прецеденти като аргументи в своя полза.

За съжаление, сред активно обсъжданите днес теми от църковната история почти не се споменава конфликтната ситуация, която се разви в Константинопол през 380 г. във връзка с опит на Максим Киник да отстрани св. Григорий Богослов от столичната катедра. Тази история заслужава специално внимание, дори само защото била обсъдена на Втория вселенски събор, който дори приел специален канон срещу Максим (4-ти канон).

Максим Киник и опитът му да заеме Константинополската катедра

Източниците не са запазили много информация за Максим Киник. Освен това и запазените са много противоречиви и трудно могат да се сведат до общ знаменател. Срещат се както възторжени отзиви на съвременници, така и унизителни критики за него. Например св. Григорий Богослов в различните си писания говори за Максим по диаметрално противоположен начин. Всичко това затруднява реконструкцията на историческия облик на тази личност.

Максим се родил и израснал в Египет. Там той става привърженик на философията на киниците, поради което получава прякора си. В Александрия Максим бил бичуван и затворен. Самият той казва, че е страдал заради придържането към Никейското вероизповедание. Но по-късно опонентите му казват, че бил наказан не за убежденията си, а за истински престъпления. Очевидно през 379 г. той се явява в Константинопол, където се сближава със св. Григорий Богослов. Последният дори настани Максим в къщата си. Както самият Григорий по-късно пише в стихотворението „За моя живот“ („De vita sua“), той споделя с Максим „и подслон..., и вяра, и намерения“[1].

Св. Григорий съставил похвално слово в чест на Максим (Слово 25)[2]. В това слово Максим е скрит под името на „философ Йерон“. Фактът, че Йерон и Максим са едно и също лице, вече споменава блаж. Йероним Стридонски. В съчинението „За известните мъже“ той пише: „Похвално слово за Максим-философ, след завръщането му от изгнание, чието име в заглавието бе несправедливо заменено от някои с името на Йерон с мотива, че има друго произведение на Григорий, съдържащо порицание към този Максим, сякаш е невъзможно един и същ човек да бъде хвален в един момент и обвиняван в друг път ”(За известните мъже, 127)[3]. Идентичността на Максим Киник и философа Йерон се признава единодушно и от съвременните изследователи.

В словото си в чест на Йерон-Максим св. Григорий го награждава с много признания. Той говори за Йерон като за човек с благороден произход, добре образован и водещ аскетичен живот. Йерон в тази дума се явява като последователен защитник на истинската вяра. Съвсем очевидно е, че св. Григорий известно време е бил под очарованието на личността на Максим.

Както се вижда от стихотворението „За моят живот”, Максим е имал сан презвитер и много се гордеел с това. Св. Григорий пише за това с ирония:

После успял да хване вече

Болестта на свещеничеството - тежкото последствие

От Адамовия грех - вродената завист.

О, колко упорита е първородната злоба!

От тези думи обаче не може да се разбере от кого и кога бил ръкоположен Максим[4]. Св. Григорий пише, че той редовно извършвал богослужения с Максим:

Той не бил стеснен от мен нито в почести,

Нито в предстоенето пред Божия престол.

След сближаването си до св. Григорий и след като си осигурил доверие от негова страна, Максим неочаквано направил опит да го свали от Константинополския престол с цел самият да стане Константинополски епископ. Въпреки че св. Григорий говори за този бунт като за коварен план на Максим, но той специално подчертава, че Максим действал с подкрепата на Александрийската църква. Така възникналият конфликт най-вероятно бил резултат от сложна интрига на Александрийския архиепископ Петър II.

Не трябва да забравяме, че ерата на арианските спорове, избухнала след Първия вселенски събор, била и време на ожесточена борба между основните църковни центрове: Рим, Александрия, Антиохия, Константинопол. В тази борба богословските въпроси тясно са преплетени с църковно-политическите. Това била борба между авторитетните катедри за сфери на влияние. Очевидно Максим Киник е действал в рамките на тази борба.

Положението на св. Григорий в Константинопол било някак особено. През 372 г. той бил ръкоположен за епископ на Сасим. Въпреки това през 379 г. по молба на православната общност в Константинопол той се премества в източната столица на империята. По това време Константинополската катедра била оглавена от епископ Демофил, който принадлежал към партията на омиите. Привържениците на Никейското вероизповедание са се отказали да се подчинят на Демофил и извършвали богослуженията си в една малка домашна църква, построена във вилата на сенатор Авлавий. Така, когато св. Григорий пристигнал в Константинопол, омийската партия все още господствувала тук[5], а самият Григорий официално не бил Константинополски епископ, въпреки че пристигнал тук по молба на местната православна общност[6].

Очевидно, възползвайки се от неопределеното положение на св. Григорий, Александрийският архиепископ Петър II решава да издигне свой кандидат на Константинополския престол, който и става Максим. Както пише самият св. Григорий, отначало Максим намерил няколко съмишленици сред константинополското духовенство, а след това се договорил за ръкополагането си за епископство с Александрийския архиепископ. Очевидно през пролетта на 380 г. в Константинопол от Египет пристигат пратениците на архиепископ Петър II, които трябва да подготвят хиротонията на Максим, след което пристигат от Египет други трима епископи, вече за да извършат хиротонията на Максим. Св. Григорий ги приел с почести, без да знае за истинските им намерения. Той директно пише, че епископите са били изпратени в Константинопол от предстоятеля на Александрия с цел ръкоположение на Максим.

Интригата, подкрепена от предстоятеля на Александрия, станала тежък удар за Григорий. Той пише, че по-рано Александрийският архиепископ изпратил грамота до Константинопол, в която го признавал като законен епископ на Константинопол. И изведнъж такава промяна! Що се отнася до константинополския клир, който преминал на страната на Максим, тук св. Григорий заподозрял подкуп. Освен това той пише, че Максим привлякъл хората на своя страна с празни обещания.

Очевидно в началото на лятото на 380 г., когато св. Григорий бил болен, са пристигнали от Египет и епископите, за да посветят Максим. Св. Григорий описва това по следния начин:

Те са искали тайно, без да уведомят

Нито клира, нито паството, нито мене -  техният пастир,

Да издигнат това куче[7] на катедрата,

Казвайки, че така им било поръчано.

Пристигналите от Египет епископи с помощта на александрийските моряци влезли през нощта в църквата „Възкресение Христово“ в Константинопол и започнали да служат света литургия, по време на която би трябвало да се извърши епископската хиротония на Максим. Това обаче станало известно в града и в църквата се събрали хора, които изгонили епископите от църквата. За случилото се след това св. Григорий написал:

Тогава те бързо излезли от храма,

Скърбящи, че целта им не била постигната,

Но за да не оставят злото си безплодно,

Все пак приключили действието.

И в окаяното жилище на хормайстора,

В присъствието на някои тъмни личности,

От почетните Господни довереници

Кучето било ръкоположено в патриаршество.

Така хиротонията на Максим все пак била извършена. От този момент Максим обявява, че е законният епископ на Константинопол. Някои от духовниците вземат неговата страна. Максим очаквал да получи подкрепата на император Теодосий, който по това време бил в Солун, но не я намира, тъй като Теодосий вече е одобрил преместването в Константинопол на св. Григорий. Императорът препраща въпроса за Максим към Солунския епископ Асхолий, който от своя страна започва консултации по този въпрос с Рим.

Не постигнал желаното, Максим първо отива в Александрия, а от там на Запад, опитвайки се да привлече подкрепата на западните епископи.

"Делото на Максим" на Втория вселенски събор

На 24 ноември 380 г. император Теодосий влиза в Константинопол. Той предлага на еп. Демофил да подпише православното вероизповедание. Когато Демофил отказал да го направи, той бил изгонен от града заедно със своите привърженици. След това императорът предава катедралата «Свети Апостоли» на св. Григорий, признавайки го за законен епископ на Константинопол. Въпреки това Максим все още имал подкрепа в Александрия. И освен това статутът на св. Григорий оставал неясен. Съмненията относно законността на прехвърлянето му от една катедра на друга не са били разсеяни[8]. Всичко това доведе до факта, че през 381 г. въпросът за Константинополския престол се обсъжда на Втория вселенски събор.

Решението по отношение на Максим Киник било оформено на Събора като специално правило - 4-то. В този канон опитът на Максим да заеме Константинополския престол се нарича „безредие“. Неговото ръкоположение, както и всички извършени от него хиротонии се обявяват като недействителни. Така Съборът недвусмислено осъжда Максим.

Това решение на Събора било взето преди пристигането на Александрийския архиепископ Тимотей в Константинопол, който смени Петър в началото на 381 г. Макар че Тимотей преди това е подкрепял Максим, но, очевидно, след като е видял единодушието на отците на Събора относно въпроса за осъждането на Максим, той се съгласил с вече приетото решение. Въпреки това Тимотей инициира да се разгледа на Събора въпроса за легитимността на св. Григорий като Константинополски архиепископ. Архиепископът на Александрия настоява за незаконността на преместването на Григорий от Сасимската катедра в Константинопол[9]. В резултат на това св. Григорий взема решение да изостави столичната катедра за да се възстанови мир. Вместо него за епископ на Константинопол бил избран свт. Нектарий[10].

По време на работата на Събора самият Максим бил на Запад, опитвайки се да намери подкрепа там. До известна степен имал успех. Например, той бил подкрепен от св. Амвросий Медиолански. През септември 381 г. в Аквилея, по инициатива на св. Амвросий се провежда Събор, който признал Максим за законен Константинополски епископ и оценил негативно избора на свт. Нектарий (наследникът на св. Григорий Богослов в Константинопол). След Събора св. Амвросий изпраща писмо до император Теодосий, в което пише, че законността на ръкополагането на Нектарий остава неясна. Според св. Амвросий, Максим донесъл на Запад препоръчително писмо от Александрийския архиепископ и потвърдил с това, че остава в общение с Александрийската църква. Св. Амвросий съобщава, че не намира причина да поставя под съмнение епископския сан на Максим. Затова той предлага да се свика в Рим Събор на западните и източните епископи за по-подробно обсъждане на въпроса за Максим[11].

Обаче решаваща роля в този спор изиграва позицията на Римския епископ Дамас, който все пак не признал правата на Максим върху Константинополския престол. Така Максим претърпял окончателно поражение.

Анализ на 4-тия канон на Втория вселенски събор

Както вече е отбелязано, Съборът в Константинопол приема специално правило срещу Максим Киник. Ето пълния му текст:

 «Относно Максим циника и произведеното от него в Цариград безредие е определено: Максим нито е бил, нито е епископ, нито пък ръкоположените от него са били или са в каквато и да било степен в клира; всичко извършено за него и от него е унищожено, като недействително»[12].

Това правило доста лаконично и строго говори както за недействителността на хиротонията на самия Максим, така и за недействителността на всички хиротонии, които самият той е извършил. В правилото няма подробна обосновка за това решение. Тук просто се казва, че това, което Максим направи в Константинопол, е „безредие“ (ἀταξίας). Определението «Максим нито е бил, нито е епископ» (μήτε Μάξιμον ἐπίσκοπον ἢ γενέσθαι, ἢ εἶναι) очевидно води начало от текста на 6-ти канон на Първия вселенски събор. В него се казва, че всеки, който е ръкоположен „без съгласието на митрополита“, „да не е епископ“ (μὴ δεῖν εἶναι ἐπίσκοπον). Така в 4-тия канон на Втория вселенски събор се развива идея, която преди това е присъствала в съзнанието на Църквата. Всяко ръкоположение, извършено в нарушение на установения ред, е незаконно. Съответно, който е ръкоположен "безредно", не е епископ.

В този случай е необходимо да се направи отклонение и да се вспомни, че хиротониите, извършени при доказани случаи на ръкополагане за пари, също не са валидни: т.нар. симония (Ап. 29; IV Всел. 2; Трулльск. 22; VII Всел. 5, 19; Вас. Вел. 90).  По този начин нарушението на установения ред на хиротониите включва много случаи: симония, хиротония на друга канонична територия и т.н. Всичко това в крайна сметка е обобщено в основната канонична норма: „Православната църква не признава ръкоположения, направени с нарушения, дори ако тези ръкоположения са направени от канонични епископи“[13], - по думите на известния канонист архиепископ Петър (Люлие). Ето защо 4-тият канон на Втория вселенски събор е много важен по отношение на хиротониите.

В крайна сметка, в случая с Максим, хиротонията била извършена от напълно законни епископи, изпратени в Константинопол от Александрийския архиепископ. Действията им обаче са квалифицирани от Събора като „безредие”, тоест като противоречащи на установената процедура за избор и ръкополагане на епископи. Следователно ръкоположението на Максим се обявява за недействително. Нека специално подчертаем, че не става дума за лишаване от сан на Максим, а за това, че първоначално бил ръкоположен неправилно и следователно никога не е бил епископ.

Важно е да се отбележи, че нито в цитирания канон, нито в съчиненията на св. Григорий не се поставя под въпрос православието на Максим. Въпреки че св. Григорий критикува Максим, но никъде не нарича Максим еретик. Освен това никой от съвременниците на Максим не го обвинил в ерес. Подкрепяйки Максим, св. Амвросий Медиолански явно го смятал за православен. Папа Дамас бил на същото мнение. Блажени Йероним казва, че Максим дори е автор на трактата срещу арианите (За известните мъже, 127)[14].

Като цяло, нито един източник, съвременен на Максим, не поставя под съмнение цялостността на неговата вяра и строгостта на православието. Само писателите от следващите епохи започват да обвиняват Максим в ерес. По-специално, в тълкуванията на Зонара и Балсамон на 4-ти канон на II Вселенски събор, Максим е обвинен в „аполинарианската ерес“[15]. В документите на II Вселенски събор обаче не откриваме подобни обвинения срещу Максим Киник. И в самия момент на спора за дейстителността на неговата хиротония аргументът за ереста непременно щеше да бъде използван от някой от опонентите на Максим, но това не се случи.

Така хиротонията на самия Максим, а след това и извършените от него ръкоположения били обявени за недействителни изобщо не поради ерес. Ставало дума само за дисциплинарни въпроси. Това е много важен аспект от «делото на Максим».

Заключение

Конфликтът, породен в Константинопол от действията на Максим Киник, ни позволява да заключим какви фактори са обусловили признаването (или непризнаването) на законността на епископската хиротония в Древната църква. Съвсем очевидно е, че още през IV в. имало два такива фактора:

1) православната вяра на тези, които извършват ръкополагане и тези, които го приемат;

2) съответствието на тази хиротония с установения ред за избор и ръкоположение на епископи.

Случаят с Максим Киник е ярък пример за това как епископската хиротония била обявена за незаконна не заради ереста на ръкополагащите или ръкоположените, а поради нарушаването на установените правила. Епископи от една Поместна църква извършили хиротония на територията на друга Поместна църква, докато в Константинопол вече имало епископ, който с всички основания може да се счита за законен. Така или иначе срещу св. Григорий в тази посока нямало никакъв процес, особено съдебен. В резултат на това действията на египетските епископи в Константинопол са квалифицирани като незначителни, т.е. невалидни. А самият Максим е обявен, че няма и никога не е имал епископски сан.

Този исторически пример е изключително важен днес, когато има спорове относно законността на епископските хиротонии, извършвани в разколническите общности в Украйна.

През 2018 г., приемайки в общение без повторно ръкоположение епископите от УПЦ КП и УАПЦ, Константинополската патриаршия заяви, че УПЦ КП и УАПЦ са в разкол „не по догматични причини“[16]. Това бе ключовият и всъщност единственият аргумент на Константинополската църква.

Въпреки това, както показва случаят с Максим Циник, епископската хиротония може да бъде обявена за недействителна, дори ако няма претенции към православието на ръкоположените (както и към ръкополагащите). Хиротонията, извършена в нарушение на каноничните правила, също може да бъде призната за недействителна. Съвсем очевидно е, че както в УПЦ КП, така и в УАПЦ епископските хиротонии са били извършвани с отклонения от каноничните норми. Следователно, самият аргумент, че тези общности не са изповядвали еретически доктрини, не може да се счита за достатъчен, за да се признаят за легитимни извършените в тях ръкоположения.

 Ето защо в дискусиите за преодоляване на кризата в украинското православие е необходимо да се вземе предвид и 4-тия канон на Втория вселенски събор.