Информационно-просветителски отдел на УПЦ

В хода на спора относно процедурата за приемане в Църквата на лица, получили ръкоположение в разколнически общности, непрекъснато се чуват препратки към различни исторически прецеденти. По-специално защитниците на позицията на Константинополската патриаршия, която прие в общение членове на УПЦ КП и УАПЦ, без повторни ръкоположения над тях, посочват примери за приемане в Църквата в съществуващия сан на лица, ръкоположени не само от разколници, но дори и еретици. Въпреки това, като правило, при по - внимателно разглеждане, тези примери се оказват далеч от еднозначни.

Тук ще обърнем внимание само на един от тези примери, тъй като препратките към него са доста често срещани. Отнася се за ръкополагането на св. Мелетий, който е издигнат на Антиохийския престол през 360 г. В литературата има твърдения, че е ръкоположен от арианите. Това казват както древните църковни писатели, така и съвременните изследователи. Например, Сократ Схоластик в своята „Църковна история” съобщава, че в Антиохия привържениците на Никейския Символ на вярата вярвали, че „Мелетий е получил ръкополагане според определението на арианите” (Книга II, гл. 44)[1]. Свети Епифаний Кипърски пише, че св. Мелетий „е назначен от арианите, привърженици на Акакий [Кесарийски]“ (Панарий. 73, 28)[2]. Неотдавна за това пише епископ Кирил (Катерелос, сега Киренийски митрополит под юрисдикцията на Константинополската патриаршия)[3] и настоятелят на килията на Света Анна на Атон, архимандрит Антипа[4].

Както е известно, още приживе св. Мелетий е бил заобиколен от особено почитание както в Антиохия, така и в Константинопол. А през 381 г. дори е бил председател на II Вселенски събор. Как тези факти могат да бъдат съгласувани с обвиненията в арианството? Отбелязваме, че отговорите по този въпрос вече са дадени от някои православни автори[5], но ще се опитаме да разгледаме този сюжет от църковната история по-внимателно.

Житейският път на св. Мелетий преди избирането за Антиохийската катедра

Трябва да се каже, че за живота на св. Мелетий преди избирането му за Антиохийския престол знаем много малко. Източниците съдържат само оскъдната информация за живота му преди 360 г.

При избирането му за Антиохийската катедра св. Мелетий вече е бил епископ. Около 358 г. той бил поставен на катедрата в Севастия (днес Сивас, Източна Турция) вместо изгонения оттам епископ Евстатий[6]. Въпреки това, пребиванието на св. Мелетий в Севастия било много краткотрайно. Както пише блаж. Теодорит Кирски, Мелетий, „недоволен от необуздаността на своите подчинени, се оттеглил в покой и живял в друг град” (Църковна история. Книга II, гл. 31)[7]. Може би става дума за конфликт с паството, което запазило симпатиите към сваления епископ Евстатий. Сократ Схоластик пише, че от Севастия св. Мелетий се премества в Бероя Сирийска, където заема и епископската катедра (Книга II, гл. 44)[8]. Обаче фактът на епископското служение на св. Мелетий във Бероя е поставен под въпрос в изследователската литература. Очевидно той просто живял уединено в Бероя, но не изпълнявал там епископски функции. От Бероя Мелетий бил призован да служи в Антиохия.

В оцелелите източници няма индикация кой точно ръкоположил св. Мелетий за епископ на Севастия. Остава неясно и каква богословска позиция заемал Мелетий по време на ръкополагането си за епископ. Тези въпроси остават предмет на дебат в науката. Както е казано, в Севастия св. Мелетий бил поставен на мястото на отстранения от катедрата епископ Евстатий. Последният принадлежал към омиусианите (от гръцки ὁμοιούσιος - подобосъщен), т.е. споделял учението за „подобосъщието“ на Сина с Бог Отец. Омиусианите отхвърлят терминологията на Никейския събор. Те вярвали, че доктрината за единосъщността на Отца и Сина представлява опасност от ереста на модализма (савелианството). В термина „единосъщен“ (омоусиос, гръцки ὁμοούσιος), който е използван в Никейския Символ на вярата, те виждат опасността от сливането на Отца и Сина „в една същност“. В същото време те често влагат в термина „подобосъщен“ значение, близко до Никейското вероизповедание[9].

 Отстранението от Севастийската катедра на еп. Евстатий най-вероятно било резултат от дейността на Кесарийския епископ Акакий, който бил водач на друга богословска партия - омиите. Омии (от гръцки ὅμοιος - подобен) обикновено се наричат ​​последователите на Евсевий Кесарийски - предшественикът на Акакий в Кесарийската катедра. Омиите в своето богословие изхождат от факта, че Бог Отец не може да влезе в пряка връзка със света и следователно, за да създаде света, Той произвежда Единородния Син според Своята воля по неразбираем начин. Те не признават равенството между Отца и Сина, въпреки че в същото време не поставят Божия Син наравно със сътворените същества, тъй като Го смятаха за Създател на света. Произходът на Сина от Отца омиите смятат за неизразим и неизвестен. В същото време, ако омиусианите смятат Сина за подобен на Отца по същество, то омиите, признавайки Сина за подобен на Отца, все пак смятат, че е невъзможно да се говори за подобие по същество.[10] По този начин концепцията на омиите не е идентична нито със строгото арианство, нито с омиусианството, нито с Никейското вероизповедание.

Смята се, че омиите за първи път ясно заявяват за себе си на събора в Анкира през 358 г. Този събор анатемосва както строгото арианство (аномейство), така и Никейското вероизповедание. Членовете на Анкирския събор отхвърлят термина „единосъщен“, като също така видяли в него опасността от савелианство. Въпреки това, както признават съвременните изследователи, Анкирският събор през 358 г. обективно доближил победата на Църквата върху арианството[11].

От особено значение тук са свидетелствата на св. Епифаний Кипърски. В своята «Панария» той включва името на св. Мелетий в списъка на омиите и го поставя на второ място след Акакий Кесарийски (Панарий. 73, 23)[12]. В същото време св. Епифаний, цитирайки текста на Изповеданието на вярата, приет през 359 г. на Селевкийския събор, не споменава Мелетий сред 43-мата епископи, подписали този документ (Панарий. 73, 26)[13]. Тоест в онзи списък на Изповеданието на вярата на Селевкийския събор, с който разполагал св. Епифаний, името на св. Мелетий липсва. Ето защо съвременните изследователи смятат за недоказан факта за участието на св. Мелетий в Селевкийския събор. Може би отсъствието му на Селевкийския събор се обяснява с факта, че по това време той вече не управлявал епархията на Севастия и като епископ, който е бил отстранен от катедрата, не можел да бъде член на събора.

Както пише св. Епифаний, омиите „поради обстоятелствата на времето скривали мислите си“. Поради тази причина сред присъединилите се към партията на омиите имало и такива, които се придържали към напълно православни възгледи (Панарий. 73, 23)[14]. Тази забележка на св. Епифаний свидетелства за изключителната сложност на ситуацията, в която се оказала Църквата в периода между Iи IIВселенски събори. Било почти невъзможно да се начертаят ясни граници между различните богословски течения. Френският изследовател Фердинанд Кавалера, анализирайки църковния живот на Изток през годините на триумфа на различни ариански и полуариански партии тук, отбелязва, че в хаоса на борбата на различни партии е изключително трудно да се разграничат онези, които са останали верни на Никейския събор от онези, които корено са отхвърлили неговото учение[15]*.

Ясно е, че св. Мелетий не може да се причисли към привържениците на строгото арианство (аномеите). Той също едва ли би могъл да бъде омиусианин, тъй като бил назначен на катедрата в Селевкия точно на мястото на омиусианина Евстатий. От друга страна, няма доказателства, че св. Мелетий до 360 г. открито подкрепя Никейската партия. Най-вероятно той наистина бил близо до кръга на Акакий Кесарийски. Въпреки това, както настоява Ф. Кавелера, тук не бива да се говори за солидарността на св. Мелетий с богословската позиция на омиите, но само за единособенвид „принадлежност към партията“. Няма доказателства, че св. Мелетий бил идеолог и пропагандист на омийската доктрина. Съвременниците, въпреки че признават факта, че Мелетий бил близък до кръга на Акакий Кесарийски, въпреки това никога не говорят за него като за еретик.

Избиране на св. Мелетий за архиепископ на Антиохия

Сега е необходимо да се каже за ситуацията, която се развила в Антиохия по време на избора на св. Мелетий. Още около 327-330 гг. бил низложен Евстатий  Антиохийски (не бива да се бърка с Евстатий Севастийски), който бил участник в IВселенски събор и последователно защитавал неговите определения. Очевидно той бил низложен в резултат на интригите на Евсевий Никомидийски. В същото време срещу св. Евстатий отправят различни обвинения: и в морална нечистота, и в обида на майката на императора, и в савелианство. Както и да е, Евстатий бил низложен. Очевидно той скоро умира в изгнание, въпреки че годината на смъртта му остава предмет на дебат в науката[16].

След изгнанието на св. Евстатий, престолът на Антиохия преминава в ръцете на арианите за дълго време, а строгите никейци (те започнали да се наричат ​​„евстатиани”, по името на заточения православен епископ) нямали нито една църква в Антиохия.

Селевкийският събор през 359 г. сваля крайния арианин Евдоксий от Антиохийския престол, който скоро успява да заеме Константинополската катедра.  Антиохийската катедра остава вакантна. Именно в тази ситуация през 360 г. я заема св. Мелетий.

Почти всички налични източници определено казват, че св. Мелетий бил поставен на Антиохийския престол под покровителството на Акакий Кесарийски. В същото време повечето от древните писатели също толкова ясно свидетелстват, че Мелетий не оправдал надеждите на омийската партия. Когато Мелетий пристигнал в Антиохия, той публично „изразил прякото значение на учението за Бога“ (Книга II, гл. 31)[17]. Св. Епифаний пише още, че партията на Акакий била измамена в очакванията си по отношение на Мелетий: „Този ​​Мелетий, назначен от привържениците на Акакий, бил смятан от тях за последовател на тяхното мнение, но той се оказал не такъв, както мнозина разказват за това” (Панарий. 73, 28)[18].

Тъкмо към 360 г. се отнася първият достъпен документ, излагащ богословската позиция на св. Мелетий. Това е неговият разговор върху думите от Книгата на Притчи Соломонови Господ ме имаше за начало на Своя път, преди Своите създания, открай време (Прит. 8:22). Според блаж Теодорит, изборът на нов епископ се състоял в Антиохия в присъствието на император Констанций, който пожелал всички кандидати да произнесат реч върху посочения библейски стих[19]. Изборът на този стих не е случаен, тъй като именно върху него арианите основават своето учение. Следователно, при тълкуването на този стих богословската позиция на всеки кандидат би могла ясно да се прояви. Позовавайки се на това свидетелство на Теодорит, някои изследователи смятат, че всъщност в Антиохия бил воден богословски спор, резултатът от който довел до решението за назначаване на нов епископ[20].

Други източници обаче не свързват проповедта на св. Мелетий с процедурата за избор на Антиохийски епископ. Например, св. Епифаний пише, че това е била първата беседа на св. Мелетий, отправена към антиохийското паство вече след назначаването за Антиохийската катедра (Панарий, 73, 28)[21]. Само св. Епифаний запазва текста на тази беседа за нас (Панарий 73:29-33)[22].

От текста на беседата се вижда, че св. Мелетий е изключително внимателен при излагането на учението за Божия Син. Очевидно е, че той избягва използването на термина „Единосъщен“, предпочитайки библейската терминология. Като цяло св. Епифаний положително оценява тази беседа. (Панарий. 73, 35)[23].

В беседата на св. Мелетий Синът се нарича директно Бог и Създател на света. Св. Мелетий ясно посочва, че Синът е не само сила, глас или бездушен образ на Отца, но има самостоятелно ипостасно битие. Може би единственото място, където може да се види влиянието на омийската теология, е твърдението, че Синът е подобен на Отеца. Въпреки това може да се съгласим с френския изследовател Емил Аман, който смята, че в цитираната беседа на св. Мелетий „никейците можели да се познаят“. Според  Е. Аман, св. Мелетий в тази беседа умишлено „действа на страната на традиционната вяра“. Всъщност Мелетий тук „изказва всичко, което е посочено в Никейския Символ на вярата; той отхвърля всички двусмислени интерпретации, които тясно или отдалечено граничат с арианството”[24].

Вече след няколко месеца подир избирането му за Антиохийския престол св. Мелетий бил низложен. В описанието на причините за низложението му древните църковни писатели са практически единодушни. Изкачвайки се на Антиохийския престол, св. Мелетий започва недвусмислено да подкрепя Никейското вероизповедание. Всъщност той се присъединява към новопоявилата се „новоникейска“  партия, която разработила тринитарна богословска терминология. И според Теодорит, и според Созомен, именно изповядването на учението за Троицата е довело до изгнанието на св. Мелетий от катедрата.

Евстатиани и мелетиани

В Антиохия остават и последователите на св. Евстатий, които се отказват да се обединят с привържениците на св. Мелетий. Следователно всъщност в Антиохия се образуват две групи от православни: евстатиани и мелетиани. Както пише блаженият Теодорит, „в Антиохия православният народ се разделил на две партии: привържениците на всехваления Евстатий, които се разделили още по-рано, се събирали за богослужение поотделно, а тези, които отстъпили от арианското общество, заедно с чудния Мелетий, извършвали богослужение по своему в т. нар. стара църква. Междувременно и двете страни еднакво изповядвали вярата, тъй като и двете с еднакво усърдие стояли за Символа на учението, изложен в Никея. Те били разделени само от взаимна вражда и привързаността на всеки към своя предстоятел”(Книга III, гл. 4)[25].

Тъй като общността на св. Евстатий съществува повече от  десетилетия,в другите Поместни Църкви смятат ги за единствена православна общност в Антиохия. Например, с последователите на Евстатий поддържа връзки св. Атанасий Александрийски, както и Римските епископи. В същото време евстатианите не са имали свой епископ. Техният водач бил свещеникът Павлин. През 362 г., когато св. Мелетий бил в изгнание, Антиохия посетил епископ  Луцифер от Каралис. Той ръкоположил Павлин за епископ. Това значително  влоши ситуацията, тъй като сега двама епископи, които са се придържали към православното изповедание, Павлин и Мелетий, вече претендират за Антиохийския престол.

Св. Мелетий Антиохийски става един от главните съюзници на новоникейците. Бил е и единомишленик на св. Василий Велики и Григорий Богослов. Въпреки това в Рим към него остава предпазливо отношение. Св. Василий Велики в кореспонденция със западни епископи се опитва да разсее недоверието към св. Мелетий и да получи признанието му за законен епископ на Антиохия. Така през 372 г. той инициира изпращането на писмо до Рим, което е подписано от тридесет и двама източни епископи (Писмо 92)[26]. Тези усилия на св. Василий нямали успех. Римската църква все още не признава властта на св. Мелетий като предстоятел на Антиохийската църква. Въпреки това през 381 г. св. Мелетий не само участва в работата на IIВселенски събор, но е избран и за негов председател. Отците на събора, опитвайки се да разрешат тежката ситуация в Антиохия, не поставят под въпрос валидността (законността) на хиротонията на св. Мелетий, както и не изразяват съмнения относно православието му[27]!

Въпреки това, по време на работата на II Вселенски събор св. Мелетий умира, без да влезе в канонично общение с Рим. Следователно терминът „мелетиански разкол“ е утвърден в католическата традиция. Тази фраза идва от католическото учение за Църквата: ако привържениците на св. Мелетий в Антиохия не са имали общение с Римския престол, значи те трябва да бъдат квалифицирани като разколници. Въпреки това през ХХ век католическите историци и теолози започват да изоставят този възглед върху св. Мелетий. Например, Е. Аман нарече фразата  „мелетиански разкол” „много неподходяща”[28].

Преодоляване на църковната схизма в Антиохия

 След смъртта на св. Мелетий, някои авторитетни йерарси (например св. Григорий Богослов и св. Амвросий Медиолански) предлагат да не се избира нов епископ на Антиохийския престол, а да се повери управлението на епископ Павлин и по този начин да се сложи край на разкола. Обаче надделя друга гледна точка. За приемник на св. Мелетий бил избран негов най-близък съратник Флавиан и разделението в Антиохия се запазва. Въпреки че, православието на еп. Павлин не било подложено на съмнение, но все пак на Изток именно него смятат за виновник на Антиохийската схизма. В същото време Римската църква продължава официалната комуникация с епископ Павлин.

Еп. Павлин умира през 388 г. Той обаче успява да ръкоположи за свой приемник – еп. Евагрий. Следователно, дори след смъртта на Павлин, разколът не приключва. Евагрий умира ок. 392-393 гг. Св. Флавиан успява да достигне това, че евстатианите вече не си назначават свои епископи. Това допринесе за постепенното преодоляване на разкола. През 394 г. правомощията на еп. Флавиан са били признати от Александрийската църква, а през 398 г. – и от Римската църква.

Трябва да се каже и за друг важен аспект на църковния конфликт в Антиохия. Въпросът е, че еп. Павлин ръкоположил Евагрий еднолично сам[29]. Очевидно самият Павлин бил ръкоположен еднолично от еп. Луцифер Каралиски. Затова св. Флавиан не признава легитимността на свещеничеството в евстатианската общност и настоява за необходимостта от повторно ръкоположение на всички техни духовници.

Колко сериозно е било противопоставянето в Антиохия, се вижда от проповедите на св. Йоан Златоуст, който от 386 до 397 г. служил тук като презвитер и бил най-близкият съратник на св. Флавиан. Например в беседата си върху думите на апостол Павел един е Господ, една е вярата, едно е кръщението (Еф. 4, 5) св. Йоан идва с доста сурови порицания към онези, „които безразборно се присъединяват към хора, които се отделят от Църквата“. Обръщайки се към защитниците на Евстатия, Златоуст възкликва: „Какво говорите? „Те имат една и съща вяра и също са православни”... Кажете ми: наистина ли смятате за достатъчно, че се наричат ​​православни, докато благодатта на ръкоположението е обедняла и се изгубила сред тях? Каква полза от всичко друго, ако не спазват това последното? Необходимо е да отстояваме еднакво както за вярата, така и за нея (благодатта на свещеничеството). И ако на всеки е позволено, според древна поговорка, да си пълни ръцете, да бъде свещеник, тогава нека всички дойдат, и напразно този олтар е построен, напразно (установен) църковния ред, напразно (установен) лик от свещеници: нека го съборим и унищожим ”(Беседи върху Посланието до Ефесяни. 11, 5)[30]. Както виждаме, Св. Йоан директно отхвърля присъствието на благодатта на свещеничеството сред последователите на Павлин и ги квалифицира като разколническа общност, противопоставена на Църквата.

Цитираната беседа съдържа и доста остра оценка на църковните разколи като такива: „Нищо не обижда Бога толкова, колкото разделенията в Църквата. Въпреки че сме извършили хиляда добри дела, ние ще бъдем осъдени не по-малко от онези, които са измъчвали тялото Му, ако ще унищожаваме целостта на Църквата... Един свят човек казал нещо, което би  изглеждало нагло, ако не би било казано от него. Какво точно? Той казал, че дори мъченическата кръв не може да изкупи такъв грях. Всъщност кажи ми, защо приемаш мъките? Не е ли за слава на Христос? И така, като си готов да положиш живота си за Христос, как решаваш да унищожиш Църквата, за която Христос положил душата си?... Вредата (от разделения) е не по-малка от тази, причинена от враговете, а много повече” (Беседи върху Посланието до Ефесяни. 11, 4)[31].

С тези думи св. Йоан Златоуст формулира ясен критерий за отношение към общностите, които са се отделили от Църквата. Той ясно казва, че е необходимо да се вземе предвид, първо, запазването на православната вяра в разкола, и второ, законността на извършените ръкоположения. Нито един от тези два фактора не може да бъде пренебрегнат. Не може да се пренебрегват каноничните правила за реда за извършване на ръкоположенията, защото в противен случай всеки може да се обяви за свещеник и по този начин целият „църковен обред” ще бъде низложен.

Въпросът за процедурата за приемане на „евстатианските клирици” усложнява църковния живот в Антиохия за дълго време напред. Едва при Антиохийския епископ Александър I (414-424) бил преодолян разкола, за който са запазени сведения в «Църковната история» на блаж. Теодорит (кн. V, гл. 35)[32]. Така църковният конфликт в Антиохия продължил общо около осемдесет и пет години (от 330 до 414 г.).

Споменаването за св. Мелетий на VII Вселенски събор

През следващите векове и църковните йерарси, и богословите, и канонистите многократно се позовават на описаните събития в Антиохия като един от важните прецеденти за преодоляване на разколите. Тези събития обаче предизвикват различни интерпретации и оценки.

По-специално, въпросът за процедурата за приемане на еретици в Църквата бил специално обсъден на VIIВселенски събор във връзка с преодоляването на иконоборческата ерес. Трябва обаче да се уточни, че на този събор въпросът за приемането на епископи-иконоборци е разглеждан не в контекста на проблема за законността на посвещенията, получени от иконоборчески йерарси, а изключително в аспекта на участието на някои епископи в иконоборческите смутове. За всеки епископ се взема решение само след изледването на степента на личното му участие в иконоборческото движение.

Именно по време на тази дискусия на първото заседание на Събора споменават и „случаят на св. Мелетий[33]". По време на дискусията представителят на Римският папа Адриан презвитер Петър казва: „Както казват историците, св. Мелетий бил ръкоположен от арианите; но след като се изкачил на амвона, той провъзгласил думата: „Единосъщен“; и хиротонията му не била отхвърлена”. Това твърдение подкрепват и сицилианските епископи[34].

Както виждаме от протокола на заседанието, забележката на Римския представител не била конкретно обсъждана. Председателстващият на събора св. Тарасий Константинополски не реагира по никакъв начин срещу нея. Думите на римския легат обаче не отразяват съвсем точно истинската история на епископското ръкоположението на св. Мелетий. Съвсем очевидно е, че по думите на презвитер Петър три различни исторически събития са обединени в един сюжет: ръкополагането на Мелетий за епископ, избирането му за Антиохийския престол и изгонването му от Антиохия. Римският легат казва, че св. Мелетий бил ръкоположен от арианите, но след като се изкачил на амвона (тоест веднага след ръкополагането си), той изповядал Никейската вяра и веднага бил изгонен от катедрата. Очевидно презвитер Петър просто преразказва по памет сюжета, описан от Теодорит и Созомен. Въпреки това, както е посочено по-горе, св. Мелетий бил назначен на Антиохийския престол вече в епископски сан. И споменатото от презвитер Петър вероизповедание св. Мелетий не го произнася веднага след хиротонията си. Също така в своята беседа в Антиохия св. Мелетий не използва думата „единосъщен“.

Няма съмнение, че представителят на Римския епископ изразява на събора гледната точка, която била традиционна за Западната църква. За това говори и фактът, че само сицилианските епископи подкрепиха думите му (т.е. отново представители на Западната църква). Източните епископи не реагират по никакъв начин на думите на римския легат.

По този начин, VII  Вселенски събор никак не оценява историята на ръкополагането на св. Мелетия. Името на антиохийския светец се споменава само мимоходом по време на съборните обсъждания.

Заключение     

Обобщавайки, могат да се направят няколко извода.

Първо, в оцелелите източници няма ясна информация кой точно е ръкоположил св. Мелетий на Севастийската катедра. Освен това няма надеждни доказателства за това каква богословска позиция имал св. Мелетий по време на ръкополагането му. Въпреки че има основание да се смята, че по това време той бил близък до партията на Акакий Кесарийски, подписът на св. Мелетий отсъства в вероизповеданието на Селевкийския събор от 359 г., което било съставено от омиите.

Второ, трябва да се вземе предвид особеното положение, в което се намирала Църквата в периода между Iи IIВселенски събори. По това време строгото арианство (аномейство) било официално осъдено. Що се отнася до омиусианите и омиите, те са били богословски течения, които обикновено се класифицират като полуариани и са били в опозиция на строгите ариани. Богословските формули на омиите не са били осъдени по онова време, въпреки че предизвиквали неприемане от страна на строгите никейци. Освен това е важно да се подчертае, че омиите (както и омиусианите) не са представяли някакъв вид паралелна йерархия. Както говори архим. Доротей (Вулисма), в онова време еретиците и православните са били „смесени”. Противниците на Никейското вероизповедание не създавали своя отделна йерархия, а се стремели да издигнат своите привърженици на епископските катедри[35]. В такава ситуация в една и съща Църква по едно и също време на катедрите би могли да бъдат представители на най-разнообразни групи от влияние, религиозни партии и вероучителни възгледи. Доста често епископи с различни догматични позиции би могли съвсем законно да се сменят на една и съща катедра.

Следователно в такива големи църковни центрове като Антиохия привържениците на различни богословски доктрини би могли да посещават едни и същи църкви и заедно да участват в тайнствата. Вече формирането на новоникейската терминология и нейното приемане от Църквата довежда до ясно разграничение между ерес и ортодоксия. Следователно, използвайки терминологията на архим. Доротей, по-уместно би било да наречем омиите  „неразкрити еретици“. Приемането на ръкополагане от тях изобщо не означавало противопоставяне на Църквата и съзнателно заминаване към еретична общност.

Трето, поставянето на св. Мелетий за Антиохийски епископ било не ръкополагане, а избор. По това време той вече бил епископ. Следователно, когато древните историци на Църквата казват, че той бил назначен на Антиохийската катедра от привържениците на Акакий Кесарийски, тогава тук се има предвид изборът, а не ръкоположението. Именно такова разбиране  посочва например  архим. Доротей Вулисма, когато твърди, че св. Мелетий бил епископ в Севастия и не бил ръкоположен за катедрата на Антиохия, а само бил избран.[36]

Четвърто, терминът "мелетиански разкол" трябва да бъде признат за некоректен. Тази фраза бе типична за католическата традиция, тъй като св. Мелетий не бил в общение с Римския престол. Но през ХХ век в католическата литература може да се види тенденция да се отхвърля тази фраза като неправилна.

Пето, св. Мелетий не само участва в работата на II Вселенски събор, но и е избран за негов председател. Отците на събора, опитвайки се да разрешат тежката ситуация в Антиохия, все пак не поставят под въпрос валидността (законността) на хиротонията на св. Мелетий, както и не изразяват съмнения относно неговото православие! Въпросът за хиротонията (нейното признаване или непризнаване) изобщо не бил разглеждан! А причините за „Антиохийската схизма” са били от друга плоскост.

Шесто, по-млад съвременник на св. Мелетий св. Йоан Златоуст, който живял в Антиохия, недвусмислено смята св. Мелетий за легитимен архиерей, без да се спори за неговата хиротония. Противниците на св. Мелетий Златоуст недвусмислено характеризира като разколници. Освен това свт. Йоан определя ясни критерии, според които е необходимо да се вземе предвид, първо, запазването на православната вяра в разкола, и второ, законността на извършените ръкоположения. Нито един от тези два фактора не може да бъде пренебрегнат. Не може да се пренебрегват каноничните правила за реда за извършване на ръкоположенията, защото в противен случай всеки може да се обяви за свещеник и по този начин целият „църковен обред” ще бъде свален.

Според нас всичко казано по-горе доказва напълно некоректността на позоваването към „случая за Мелетий”  като пример за това, че Църквата би могла да признава хиротониите, извършени от еретици или разколници.

[36]См.: Янгу Ф. «Пидалион» история составления и публикации. С. 94-95.

Епископ Силвестър (Стойчев)

ректор на Киевската духовна академия и семинария