Проповед на епископ Силвестър (Стойчев), ректор на Киевската духовна академия.

Православната вяра се нарича апостолска, защото чрез проповедта на апостолите вярата в Господа Иисуса Христа се е разпространила по целия свят.

Църквата чества всички Христови апостоли, но съществува особен ден за честването на двама апостоли – светите Петър и Павел. Ето днес сме се събрали за прославянето на тези славни апостоли, наречени първовърховни. Нима чрез отделното празнуване паметта на Петър и Павел намаляваме честта на другите апостоли? Ако виждаме в този празник власт и почест, то, разбира се, такъв въпрос може да бъде зададен. Но първенството на Петър и Павел не е във властта, не е в силата, а в служението.

Да, всички други апостоли, както от дванайсетте, така и от седемдесетте са проповядвали Господа Иисуса Христа по цялата вселена. Обаче първата книга по историята на Църквата – имам предвид «Деянията на апостолите» - явно ни дава представа за грандиозен мащаб на трудовете именно на Петър и Павел. Самият апостол Павел говори за себе си: «аз съм най-нищожният от апостолите, който не съм достоен и апостол да се нарека, понеже гоних Божията църква…, но трудих се повече от всички тях, - не аз, обаче, но Божията благодат, която беше с Мен" (1 Кор. 15.10).

Този израз показва, че апостол Павел осъзнава степента на трудовете си и също така той добре осъзнава своето минало като гонител. А какво ще кажем за Петър? Разбира се, че той също би могъл да разкаже за величието на своите апостолски трудове. Нима и той би могъл да каже за себе си, както и Павел, че и той е недостоен да се нарича апостол? Няма да домисляме, просто само ще вспомним как Петър три пъти се е отрекъл от Господа си.

Блаженият Августин пише, че апостол Петър "трикратно свързал себе си със страх и малодушие, и Господ с трикратното възвание и с неговото (Петровото) изповядване на твърда любов го простил".

Петър бил сред първите призовани от Христос в числото на учениците, а Павел не бил Христов ученик при живота на Господ. И повече от това, той, както е известно, бил гонител срещу христианите. И бил жесток гонител. Обаче тези двама апостоли изпитали върху себе си най-великия Божий дар - дар за опрощаването. Не само да си призован, а да си простен от Бога - ето какво дало сили на Петър и Павел да станат най-великите проповедници на Христовото име. Всеки от нас, намиращ се тук, знае, усеща, какви сили получава, когато получава опрощение от хората и още повече, когато от Бога. И това произвежда в нас голямо желание да благодарим Бога.

Петър и Павел до призванието си имали други имена, а именно Симон и Савл. Промяната на името в Свещеното Писание винаги е свързано с призоваването към особенно служение.

Днешното евангелско четиво повествува за така нареченото изповядване на вярата на апостол Петър в Кесария Филипова. Както сте чули, на въпроса на Спасителя за кого човеците Го мислят, Петър възгласил: «Ти си Христос, Синът на живия Бог!» (Мат. 16:15-16).

С тези думи апостол Петър свидетелствал за вярата си и вярата на другите апостоли в това, че Господ Иисус е очакваният Месия, а не просто пророк или праведник.

В отговор на това изповядване Христос казва на Симон: «Ти си Петър, и на тоя камък ще съградя Църквата си, и портите адови няма да й надделеят; и ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата, и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата» (Мат. 16:18-19). Как правилно да се разбира този израз? Много столетия западните християни по всякакъв начин се опитвали да разтълкуват този израз като особено положение на Петър, а значи и на неговите преемници, тоест Римските епископи.

Обаче, може ли Петър като човек да бъде наречен «камък»? Нима не четем в Писанието, че апостол Петър проявил малодушие и се отрекъл от Спасителя? Или нима забравихме, как апостол Петър желал да ходи по водата, както и Неговия Божествен Учител, а като започнал да върви, то започнал и да потъва. Тогава Господ директно му казва, че той, Петър, се усъмнил (Мф.14:29-31). По такъв начин, в характерът на Петър като човек имало и любов, и разпаленост, но имало и такива черти, за които бе казано по-горе. В случай на опасност Петър по човешки проявявал неустойчивост. Така че, нима Христос би могъл да нарече своя апостол "Петър" поради неговите лични качества? Дерзаем да кажем, че не. И светоотеческата мисъл виждала в наричането на Симон като Петър не посочването на характера му, а на думите, които той произнесъл преди това, изповядвайки Христос за Син Божий.

Тоест изповядването на апостола Симон-Петър е този фундамент, този камьк върху който е изградена Цьрквата Божия. Ние изповядваме вярата не в Петър и Павел, а в Христос като Син Божий, Спасител на света. И кръщението приемаме не в името на Петър и Павел, но в името на Бог Троица. Самият апостол Павел възклицава: «Нима Христос се е разделил? Нима Павел бъде разпнат за вас? Или в име Павлово се кръстихте?» (1Кор.1:13)

Или ние получихме изкуплението с крьвта на Петър и Павел? Не! Но с кръвта на Божия Син, както и ни говори Писанието «помирихме се с Бога чрез смъртта на Сина Му» (Рим.5:10). Камъкът, за който се говори, не е Петър, а Самият Христос! Защото и Писанието непосредствено Го нарича Камьк (Мф.21:42). И светите апостоли Петър (1 Пет. 2:6) и Павел (Рим. 9:33) в своите послания думите за камъка, който за някой е съблазън и преткновение, а за някой основа на спасението, ги съотнасят именно с Господ Иисус Христос.

И така, вярата в Христос като Син Божий и Спасител е този камък, на който е изградена Църквата. Петър же само правилно изповядал Господа Иисуса.

Самият Христос посочва, че изповядването на Петър му е дадено свише, а не е резултат на неговите човешки мисли: «защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на Небесата» (Мф.16:17). За да разберем правилно Петровото изповядване, ще си напомним и това, че веднага след като апостол Петър провъзгласил Иисуса за Син Божий следва друг разказ.  В същата глава (16-та) от Матеевото евангелие Христос открива на учениците Си, че Той трябва да бъде убит. И Петър, който изповядал вярата си в Христос като Син Божий не разбира и не приема думите на своя Учител. И дори се опитва да му пречи. А Господ му отговаря: «махни се от Мене, сатана! Ти Ми си съблазън! Защото мислиш не за това, що е Божие, а за онова, що е човешко!» (Мф. 16, 23)

Имаме откритата на Петър тайна на вярата и имаме негов човешки поглед върху живота и смъртта, негови човешки преживявания и страхи. Писанието никога не скрива немощите на апостолите, и не веднъж говори за тях, посочвайки по този начин, че силата на апостолското служение не е в тях, в апостолите, но в дадената им благодат на Светия Дух (ср. Фил. 4:1)!

В прочетения евангелски откъс вие чухте за ключовете от Царството Небесно: «и ще ти дам ключовете на Царството Небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано и на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата» (Мф.16:19). Може ли този израз да говори за изключително служение на Петър и неговите преемници? Историята, уви, знае не  малко примери, когато тези думи са били използвани за доказателство на особения статут и особените правомощия на Римския епископ.

Нека отново се обърнем към Свещения текст. Ако тези думи би се отнасяли изключително до апостол Петър, то Христос след възкресението Си би трябвало да даде правата за свързването и развързването на греховете само на апостол Петър. Но какво ние виждаме в евангелието? Евангелистът Йоан Богослов пише: «И като рече това, духна и им казва: приемете Духа Светаго. На които простите греховете, там ще се простят, на които задържите, ще се задържат» (Ин.20:22-23). И така, същата власт за свързването и развързването, която Господ провъзгласява в отговора на изповядването на Петър в Кесария Филипова, след Възкресението Си Той дава не на Петър, но на всички апостоли! На всички!  Всички апостоли са получили дар на Светия Дух, Който им дал такава голяма власт, а не изключително Петър!

Наистина Писанието съдържа не малко споменавания, когато апостол Петър говори, свидетелства, изповядва от лицето на всички апостоли! Църквата винаги внимателно пази тази памет за първенството на светия апостол Петър. Но и винаги, в противовес на различни изопачавания, настоява, че Петровото първенството означава да бъдеш първи, но да не бъдеш «над». Петър е първият сред апостолите, но не е над апостолите! Ето вярата на Православната Църква по отношение на първенството на апостол Петър.

Съществуват много и други свидетелства от Свещеното Писание и от древната история на Църквата, посочващи, че Петър никога не се разглеждал от Църквата като обладаващ с какъвто архистатут и свръхправомощия.

Например, напълно очаквано, че първият епископ на Светия Град Йерусалим – местата на спасителните страдания и Възкресението на Госпола Иисуса Христа – би трябвало да стане апостол Петър! Обаче, както е известно, за първи епископ на Йерусалим бил избран Яков!

Когато в първохристиянската община възниква спор, Петър не издава енциклика с решението на този въпрос! Но просто взема участие в апостолския Събор, и макар че, по традиция, първия държи реч, все пак е очевидно, че решението се приема от събора на апостолите (Деяния на апостолите, гл. 15). И апостол Павел напълно би могъл да не се съгласява по някакви въпроси с апостол Петър (Гал. гл. 2). Такъв – апостолски, съборен, - строй на църковния живот възможен е само в случай, когато всички апостоли имат еднаква духовна власт. А първенството се разбира като първенство по чест, или първенство по старшинство, но никак не като първенство на власт и правомощия.

И така, Православната Църква винаги чествала и чества великите апостоли Петър и Павел като верни служители и сътрудници Христови (Кол. 4:7), но никак не като Божии наместници, властелини, князе, и особено като глави на Църквата. Защото, както и говорят самите апостоли, Главата на Църквата – Христос (1Кор.11:3; Еф.4:15; Еф.5:23; Кол.1:18; Кол.2:10)! Така Господ е установил, това учение Православната Църква пази до днес.

Понякога тези думи би послужили за край на проповедта. Но, уви, скъпи братя и сестри, на нас ни е съдено да живем по «време, когато човеците не ще търпят здравото учение, но, водени от своите похоти, ще си насъберат учители да им гъделичкат слуха» (2Тим.4:3).

В историята на Църквата винаги има ереси, защото диаволът непрекъснато насажда плевели на нездравото учение, представяйки ги за православни. През каквото и да е столетие ние виждаме наличието на ереси и борбата на Божията Църква срещу тях. Имало ереси тринитарни, христологически, отрицаващи Богородица и светите икони, честването на светите и техните им мощи. Имало и ереси в учението за първенството, както ние всички знаем, отнасящи се към Рим.

И на нашето поколение се наложи да станем свидетели и дори участници, когато лъжливото учение за първенството се опитва да прорасте и да се закрепи в Православната Църква.

В деня на честването на светите апостоли Петър и Павел, когато не само честваме апостолите, но и утвърждаваме правилното разбиране на учението за първенството, не можем да задминем с вниманието си сложилата се ситуация в световното Православие.

Кой би могъл да помисле, кой би могъл да си представи, че светителският престол на Великия Златоуст, Анатолий, Никифор и Тарасий ще стане престол на съблазна и разделението?!

Днес чуваме някакво ново учение, провъзгласяващо, че патрархът на Константинопол има особени права и статут! Константинопол, който не се смирил със своята историческа съдба и не желаещ да бъде просто Поместна Църква става узурпатор на правата, които принадлежат на цялата Църква – едина, света, съборна и апостолска! На цялата Църква, а не само на някоя катедра или поместна Църква.

 Такава позиция на Константинопол не е само погрешна, тя довежда до ужасяващи изопачавания на учението за Църквата, докарваща в края на краищата до отстъпване от нормите на благодатния живот и замяната й на чисто човешки интереси и ценности.

Свещеното Писание ни учи, че главата на Църквата е Христос: «Христос е главата на Църквата» (Еф.5:23), но в изопачената еклесиология на Константинопол за главата на Църквата се провъзгласява Константинополският патриарх!

В така нареченият томос, който го превъзнасят до небесата като национално достижение, са зафиксирани думите на отречението от Христос като Глава на Църквата и провъзгласяването за главата на Църквата патриарха на Константинопол. Изглежда че, човекът е главата на Църквата, а не Христос!

Нима човекът може да бъде източник на благодат? Нима човекът може да бъде източник на всякакво благо? Нима човекът може да бъде източник на освещение? Разбира се, не! В противен случай, на човека не му би трябвало спасение! Апостолите не просто наричат Господ Иисус Христос като Глава на Църквата, но също така уточняват, че «Той е и спасител на тялото», където за «тяло» се разбира Църквата. Христос е Главата и Спасителят на Църквата! Никой, никога и при никакви условия не дерзал да си присвои това наименование, тъй като това ще е отричане от Господ. А пък това, че става думата не просто за наименованието «глава» в смисъла на обикновеното употребяване на тази дума по отношение до мирските власти и организации, се вижда от самия томос, където четем, че «Автокефалната Църква на Украйна признава за глава Светейшия, Апостолския и Патриаршия Вселенски Престол, както и другите Патриарси и Предстоятели». Как предстоятелят на една Поместна Църква може да бъде глава на всички други поместни църкви? Очевидно, че става думата за някакво първенство във Вселенското Православие и дързкото присвояване на себе си онова, що принадлежи само на Христос!

Съществува първенство по чест, което е отобразено в диптиха на Поместните Православни Църкви, но няма първенство по власт! В Православната Църква няма епископ на епископите, архипастир на архипастирите и предстоятел на предстоятелите! У нас един Пастиреначалник – Иисус Христос (1 Пет. 5:4)!

Проявявайки лукавство, Константинопол се прикрива с грижа за украинското паство, и изнася на повърхността въпроса за автокефалията. Но наистина, въз основата на тези решения лежи лъжливото учение на Константинопол за първенството. Нима ние сме свидетели на това, как древната катедра възлюбила властта и почестите повече от смиреното служение на Христос? Нима ние сме свидетели  на това, как «лъжеапостолите, лукавите работници, които се преобразяват в Христови апостоли» (2Кор.11:13) и желаят с корист и властолюбие да управляват Христовото паство?

Страшно е да отговорим на този въпрос утвърдително. Но още е по страшно да приеме това неизвестно за Православието учение. Ние, следвайки на традицията, почитаме диптиха на Поместните Православни Църкви. Ние, както и преди, говорим, че приемаме първенството по чест, но не по власт. Епископът може да бъде пръв сред епископите, но не може да бъде свръх и над! Никога православният човек няма да признае такова учение, защото то противно на вярата на Съборите и Светите отци!

Всеки православен – епископ, свещеник, монах, мирянин – трябва да осъзнава, че ние живем по време на опитването радикално да се изопачи учението за Църквата. И всеки, който приема това изопачаване, или мълчаливо се съгласява с него, се намира в опасност да изпадне от спасителната църковна ограда.

Нека Господ по молитвите на светите апостоли Петър и Павел ни помага да не извършим грях против Църквата и да се останем вярни на православното учение и каноните по всички дни на живота ни. Амин!