Митрополит Антоний (Паканич) разказва за вярата в живота на Фьодор Михайлович Достоевски

В продължение на много поколения романите на Ф. М. Достоевски, дълбок сърцеведец и християнски пророк, гений, който образува духовен мост между земното и вечното, са били и остават като животворящ източник на православната вяра, като силата, която изправя и преражда всеки един от нас.

„Нашият народ е велик и красив, защото вярва и защото има православие“, ще каже писателят и в бележника си ще отбележи: „Вникнете в Православието: това не е само църковност и обредност, а живо чувство, претворено от нашия народ в една от тези живи сили, без които не може да живее нацията. В руското християнство отсътсва мистицизмът, има само едно човеколюбие, един Христов образ, и в крайна сметка това е главното”.

Мнозина светци от ХХ-ти век, например Юстин Попович, наричат ​​писателя свой учител, а през 1970-те години, когато църквите неочаквано започват да се попълват с млади хора, мнозина, когато ги питат: "Защо?" - отговоряли: "Чели сме Достоевски."

Фьодор Михайлович, който в детството си се учил да чете от „Сто и четири свещени истории на Стария и Новия завет“, особено си спомнял дякона, който учел братята и него, 6-годишен, на Божия закон, докосвайки сърцата им.

За четирите години каторга по обвинение, че е прочел атеистичното писмо на Белински до Гогол, в което Достоевски е лишен от възможността да пише, а единствената му книга била Библията, той си спомня: „Там разбрах себе си... Разбрах Христос ...разбрах и почувствах руския човек..."

И на 22 декември 1849 г., когато му е обявена смъртната присъда, писателят възприема неочакваното помилване като възкресение: „Когато се обърна назад към миналото и си помисля колко време е пропилян, колко от него е загубено в заблуди, в грешки, в безделие, в неспособност да живея; колко малко съм го ценил, колко пъти съм съгрешил срещу сърцето и духа си, така сърцето ми кърви. Животът е дар, животът е щастие, всяка минута би могла да бъде век на щастие... Сега, променяйки живота си, аз се прераждам в нова форма... ".

Свещеното Писание буквално пронизва произведенията на Достоевски. Както е известно, той се интересуваше особено от Книгата на Йов, чиято трагична тежест беше близка на писателя: „Чета книгата на Йов и и изпадам в болезнен възторг, зарязвам четенето и цял час кръстосвам стаята, едва не плача...„

В същото време религиозността на Достоевски бе пронизана от съмнения, присъщи на всеки търсещ човек. В дневниците си писателят изповядва: „... Не като момче аз вярвам в Христос и Го изповядвам, а чрез голямото горнило на съмненията премина моята осанна...“, а пък в писмото до А. Майков той ще каже, че въпросът за съществуването на Бог е бил основният въпрос, с който той „съзнателно и несъзнателно страдал цял живот.“

Романите на Достоевски ярко показват търсенето на вяра от човек, в чието сърце, според писателя, като на бойно поле, дяволът се бори с Бога и изобразява краха на всякакви човешки действия, основани на липса на вяра и отсъствие на Създател. Героите, които са стъпили в мрака на греха, който е смрад, все още клонят към светлината. Нека си припомним „прекрачилия“ Разколников, убиващ старата лихварка Альона Ивановна, за да докаже, че той „не е треперещо същество, но има право“ да задоволи гордостта си.Бременната сестра на старицата случайно става свидетел на случващото се - и в резултат на това Разколников ще унищожи три души. Ужасни угризения на съвестта ще измъчват героя. Достоевски обаче е сигурен, че „съвестта без Бог е ужас, тя може да се изгуби за най-неморалното“. Именно с думите на Порфирий Петрович, че „страданието е голямо нещо“, писателят не само развенчава идеята за „свръхчовек“, но и връща Разколников към друг живот с помощта на действената любов на Соня Мармеладова. Убиецът кара Сонечка да прочете историята за възкресението на Лазар. Злото, според автора, помага да прозвучат струните на доброто в душата на най-отчаяния грешник, защото дори неговият образ в дълбините крие красотата на Господа. Ето защо „Престъплението и наказанието имат символичен завършек:“ Но тук започва нова история, историята на постепенното обновяване на човека, историята на неговото постепенно прераждане ...“

Смъртта на най-малкия му син бе една от причините Достоевски да направи пътуване до Оптина Пустин, където се срещна със старейшина Амвросий. Той, според мемоарите си, след личен разговор "за много жизненоважни въпроси на духовния живот и спасението на душата" остави следното описание за писателя: "Това е каещ се", виждайки в него дълбоко смирение, което помага за постигане на главната цел на християнския живот – любовта.

Работейки върху последния си роман „Братя Карамазови“, Достоевски формулира основната си задача по следния начин и според нас успешно я решава: „Църквата, като положителен социален идеал, трябваше да се превърне в централна идея на новия роман...“ Църквата, чиято цел е да обедини хората в единството, което са загубили, където всеки ще бъде като Христос. Като епиграф към романа Достоевски взема думите от Евангелието на Йоан: „Истина, истина ви казвам: ако пшенично зърно, паднало в земята, не умре, то ще остане само; но ако умре, ще даде много плод." Великденският метафоричен смисъл на тази фраза е ключът не само към „Братя Карамазови”, но и към цялото творчество на писателя като притча за духовната смърт и духовното прераждане, за човека и Христос, за земното съществуване и Църквата. Достоевски е сигурен, че няма чужд или негов грях и по думите на стареца Зосима, „идеален християнин“, който въплъщава чертите на светите отци Тихон Задонски, Амвросий Оптински и проповядва вечни библейски закони, поучава: „... Направи себе си отговорник за всички човешки грехове... щом като се направиш за всичко и за всеки искрено отговорен, веднага ще видиш, че наистина е така и че си виновен за всички и за всичко".Всички човешки действия според писателя трябва да бъдат съизмерими с тези на Христос, в противен случай, следвайки логиката на Иван Карамазов: „Ако няма Бог, значи всичко е позволено“ – грехът тържествува и няма спасение. Достоевски ни учи на общение с Бога, на способността да виждаме Божия образ във всеки. Всеки, според формулата на писателя, очистил себе си от маската на греха, е призован да стане като Христос, поставяйки себе си на второ място пред ближния си, служейки му. Благодарение на княз Мишкин от романа „Идиотът“ героите получават своето човешко развитие. Мишкин буквално реализира заповедта „Обичай ближния си като себе си“.

Следвайки безкомпромисно евангелските истини, Достоевски си съставя Символ на вярата: „...няма нищо по-прекрасно, по-дълбоко, по-симпатично, по-разумно, по-мъжествено и по-съвършено от Христос и не само че няма, но аз си казвам с ревнива любов, че не може да има. Нещо повече, ако някой ми докаже, че Христос е извън истината и действително бъде така, че истината е извън Христос, тогава аз бих желал по-добре да остана с Христос, отколкото с истината”.