Доклад на ректора на Киевската духовна академия и семинария епископ Белогородски Силвестър на Международната конференция, посвятена на съборността на Църквата.

Въпросът за процедурата на приемането на лица, ръкоположени в разколническите общности, в общение с Православната Църква, придоби особенна актуалност днес във връзка с действията на Константинополския патриарх в Украйна. Да припомня, че на 11 октомври 2018 г. Светият Синод на Константинополската патриаршия прие в общение намиращите се в разкол Филарет (Денисенко) и Макарий (Малетич). Освен това всички клирици от УПЦ КП и УАПЦ бяха приети в общение без повторни ръкоположения. В решението на Синода е обяснено, че всички тези лица са приети в същия сан поради причината, че те са се оказали в разкол «не по догматически причини».

По-късно самият патриарх Вартоломей обяснява, че Синодът на Константинополската патриаршия признава епископското достойнство на Филарет (Денисенко) и Макарий (Малетич), «но не и  техния сан». Тоест лицата, които са били в разкола, са били приети в общуване с признание на техните йерархически степени, но без признаване на техните титули и длъжности.

Решението на Константинопоската патриаршия да признае със задна дата всички хиротонии, извършени в украинските разколнически общности, предизвика много нееднозначна реакция от страна на Поместните Православни Църкви. Например, Предстоятелят на Албанската Православна Църква архиепископ Анастасий в своите писма до патриарх Вартоломей изрично заявава, че всички хиротонии, извършени в схизма, са невалидни. Поради това той оцени негативно приемането в общение на лица, ръкоположени в разкол, без да се извършват законни хиротонии над тях.

Трябва да се уточни, че Константинополската патриаршия приема украинските разколници в общение не само без да извършва канонични хиротонии над тях, но дори и без тяхното покаяние, и изобщо без църковен богослужебен чин. Възниква естествен въпрос: доколко подобно решение отговаря на каноническата традиция на Православната Църква? В този доклад ще обърнем внимание на някои примери от историята на Древната Църква, които са свързани с приемането в общение на лица, получили хиротонии в разколнически общности.

Преди всичко нека посочим, че 68-ми канон на Светите Апостоли забранява второто ръкоположение за дякон, презвитер или епископ, освен ако «се установи, че е ръкоположен от еретик». И тогава е било  установено общо правило: «понеже кръстени или ръкоположени от такива не могат да бъдат нито верни, нито служители на църквата». Епископ Никодим (Милаш) обощава принципа, установен в този канон: «Абсолютно е забранено да се повтаря ръкоположението на някого в същата йерархическа степен, ако първото ръкоположение е било правилно». Изключение са хиротониите, извършвани в общности, които са се отделили от Църквата. В същото време, както показва историята, за всяка конкретна общност, отпаднала от църковното единство, решението се вземаше отделно. Следователно, по думите на епископ Никодим, Църквата, приемайки в общение членовете на отделилите се от нея общности, подлага легитимността на свещеничеството в тези общности на «своя собственно обсъждане».

Виждаме ярки примери за подобно «обсъждане» още в историята на Първия Вселенски Събор. Отците на Събора разглеждат въпроса за приемането в Църквата на две отделили се от нея общности: новацианите (наричани още катари или чисти) и на египестките мелитиани (последователи на епископ Мелитий).

Канон 8 на Събора е посветен на новацианите. Тук се казва, че новатианите, които се присъединяват към Църквата, трябва «Преди това обаче те трябва да удостоверят писмено, че ще следват догмите на Вселенската и апостолска църква». Тоест преди всичко трябва да свидетелстват писмено, че се разкайват и се отказват от своите заблуди. И по-нататък канонът гласи: «след възлагане ръка върху им да остават в клира» (гръцки ὥστε χειροθετουμένους αὐτοὺς, μένειν οὕτως ἐν τῷ κλήρῳ). Обединяването на такива лица с духовенството обаче има някои ограничения.

  Правилото посочва, че в онези местности (градове или села), където няма други клирици освен  тези от новацианите, те могат да останат на предишните си църковни длъжности. Въпреки това, където има «епископ от Вселенската Църква» (т. е. законен каноничен епископ), там той трябва да запази своята власт. И местният епископ трябва да реши в какво качество да служат тук бившите клирици на новацианите. В такива епархии бившите новациани биха могли да станат или хор-епископи, или презвитери, тъй като в един град не може да има двама управляващи епископи.

Важно допълнение към 8-ми канон на Първия Вселенски Събор са съжденията на отците на Събора за приемането на мелитианите в Църквата.

Мелитианският разкол се появява в Александрийската Църква около 306 г. Той е свързан с факта, че по време на гоненията на християните в Египет се образува голяма група от отпаднали християни. Това бяха онези, които се отказали от вярата си, за да спасят живота си. Инициаторът на разкола бе епископ Мелитий (греч. Μελίτιος), който заемал Ликополската катедра и се смятал за втори йерарх след Александрийския епископ. Св. Петър  Александрийски се застъпваше за снизходително отношение към отпадналите и им позволявал да се върнат в  Църквата чрез покаяние, докато Мелитий защитавал по-твърда позиция. Това довело до прекъсване на отношенията между епископите Петър и Мелитий. Мелитий започнал да ръкополага своите привърженици за епископи, настоявайки за независимостта на Ликополската катедра от Александрийския престол. Така всъщност се оформил разкол, а пък в Египет се появява паралелна йерархия. В същото време не е имало догматични различия между Кафолическата Църква и мелитианите. Конфликтът имал изключително чисто дисциплинарен характер. В същото време Мелитий се държал доста сурово, противопоставяйки своите привърженици на йерарсите на Кафолическата Църква.

Решението, взето на Първия Вселенски събор за епископ Мелитий и неговите последователи е изложено не в каноните на Събора, а в неговото послание до Александрийската Църква. Този документ е запазен в своята цялост като част от «Църковната история» на Сократ Схоластик. В писмото се посочва, че самият Мелитий е приет в общение с Църквата в достойнство на епископ, но той «в никакъв случай няма право да ръкополага или избира, и по този повод не трябва да се появява нито в селото, нито в града, а запазва само името на своето достойнство». Що се отнася до ръкоположените от него клирици, те трябва да бъдат «одобрени чрез тайнствено ръкоположение» (греч. μυστικωτέρᾳ χειροτονίᾳ βεβαιωθέντας) и само след това да бъдат приети в общение. Но, както и в случая с новацианите, клириците, завръщащи се от мелитианския разкол, «по достойнство и служение трябва да заемат  второ място след всички лица, които са назначени във всяка енория и Църква и са избрани от нашия почтенейши съслужител Александър». Бившите разколници «нямат право нито да избират когото си искат,  нито да предлагат имена, нито да правят каквото и да било без съгласието на епископа на Кафолическата Църква». Само в случай на вакантно място за катедра, бившите мелитиани могат да бъдат избрани и одобрени от Александрийския епископ. Това обаче не се отнася към самия Мелитий. Тъй като той е човек с „безразсъден и упорит нрав“ и все още може да „прави същото безредие“, той вече не може да има никаква църковна власт.

Тук виждаме същия подход, който е записан в 8-ми канон на Никейския Събор. Мелитианите се приемат в църковно общение чрез специален обред, предполагащ възлагане ръце. След приемането бившите мелитиански клирици са ограничени в правата си. Те непременно са подчинени на каноничните епископи и само в бъдеще могат да бъдат избрани на вакантните катедри с задължителното одобрение на такъв избор от предстоятеля на Александрийската Църква.

В същото време самият Мелитий, когото отците на Събора характеризират като упорит човек, вече не може да бъде допуснат до управлението на епархията. Той обаче лично запазил епископското си достойнство. Използвайки съвременната терминология, можем да кажем, че Мелитий е приет в общение като епископ на покой, лишен от духовна власт и всички църковни длъжности.

Въпреки че общото значение на 8-ми канон на Първия Вселенски Събор и постановлението относно мелитианите е ясно, от цитираните текстове все още не е съвсем ясно какво се разбира под «възлагане на ръце» (или дори «тайнствено възлагане на ръце»), за които говорят отците на Събора? Различни тълкувания на този израз са били изразени в различно време. Може да се разбира или като извършване на втора хиротония, или като специално благословение в знак на помирение с Църквата, или като тайнство покаяние (включващо четене на молитва с възлагане на ръце). По-специално, в западната традиция през Средновековието този израз се разбирал като изискване за извършване на нова хиротония. Точно това е тълкуването, което се съдържа в Указа на Грациан. Архиепископ Теофил Александрийски вижда хиротонията в този израз (за това се казва в неговия 12-ти канон).

На изток за най-авторитетното тълкуване на 8-ми канон на Никейския събор се смята решението на Константинополския патриарх Тарасий. По време на работата на Седмия вселенски събор се обсъжда въпросът за реда за приемане на иконоборци в Църквата. Във връзка с това отците на събора прочетоха 8-ми канон на Първия вселенски събор. След това патриарх Тарасий обяснява, че възлагането на ръце, споменато в този канон, трябва да се разбира само като благословение (гръцки εὐλογία), а не като ръкоположение (гръцки χειροτονία).

По-късно на същото мнение бил и преп. Никодим Светогорец, и еп. Никодим (Милаш). А пък известният канонист архиепископ  Петър (Люлие)  все още  смятал, че тълкуването на патриарх Тарасий «теоретически е възможно, но въпреки това такова разбиране е изпълнено със значителни трудности».

Няма съмнение обаче, че приемането на ръкоположените в схизмата непременно е предполагало извършването на някакъв вид литургичен обред. И така, митр. Василий Смирнски в книгата си за процедурата за приемане на клирици от разкол казва, че приети в църковно общение мелитиани са получили „потвърждение на своите свещени степени чрез молитва с хиротесия“. В същото време митр. Василий посочва, че приемането и на мелитианите, и на новацианите е извършено по една и съща процедура.

Трябва обаче да се отбележи, че ако в 8-ми канон на Първия Вселенски Събор наистина се говори за „хиротесия” (гръцки χειροθεσία), която трябва да се извършва над катарите (новатианите), то в писмото за Александрия е употребена думата «хиротония»  (гръцки  χειροτονία) с акцент, че става дума за „тайнствено ръкоположение”. Тази разлика в терминологията също породи дебат сред изследователите. Например френският богослов Емил Аман пише, че, от една страна, новото „тайнствено възлагане на ръце“ най-вероятно не е идентично с хиротонията. В същото време е съвсем очевидно, че отците на Никейския Събор са считали хиротониите, извършени в схизмата, за „грешни” и следователно изискващи „поправка”. Затова е установен определен обред, който включвал възлагане на ръце с молитва. По този начин се снемат възможните претенции за законността на първоначалната хиротония, получена в схизмата. Емил Аман обаче признава, че точното значение на този обред остава „неясно за съвременния богослов“.

На свой ред белгийският изследовател Ханс Хаубен настоява, че по отношение на мелитианите Съборът проявява по-голяма строгост, отколкото към новацианите. Хаубен смята, че „тайнственото възлагане на ръце“ в писмото на отците на Събора означава нова пълноценна хиротония. Следователно гръцката дума „тайнствен” (μυστικωτέρᾳ) Хаубен предлага тук да се разбира като „сакраментален”. Тогава цялата фраза, използвана в писмото, трябва да се разбира като индикация за преръкоположение.

В същото време по отношение на онези, които са били ръкоположени в Католическата Църква и след това са се отклонили в разкол, хиротониите не са били повтаряни (както се вижда от постановленията относно самия Мелитий). Но дори и тези клирици, в случай на завръщането си в Кафолическата Църква, са били подложени на същите ограничения като ръкоположените при схизма.

Гледната точка на Хаубен споделя и съвременният гръцки специалист по каноническо право, професор Спирос Троянос. Той смята, че повтарянето на хиротониите върху лица, ръкоположени в отделилите се от Църквата общности, се е считало за норма по това време. А отклоненията от тази норма (например при новацианите) се разбирали като икономия поради особени обстоятелства. По отношение на мелитианите не е проявено такова снизхождение и техните клирици преминават през процедурата на преръкоположение.

За съжаление помирението на мелитианите с Кафолическата Църква се оказва крехко. След смъртта на Св. Александър Александрийски и избирането на Св. Атанасий (328 г.) за Александрийски епископ конфликтът се възобновява. Но до края на IV век разкола на мелитианите, въпреки това, на практика приключва, въпреки че отделни споменавания за мелитианите се срещат в източниците чак  до VIII век.

Тези исторически примери ни позволяват да направим няколко заключения от фундаментален характер.

Въпреки факта, че в различно време и в различни Поместни Църкви може да се види особено отношение към различните общности, които са се отделили от Църквата, все пак е възможно да се подчертаят някои общи принципи, разработени от Църквата през IV-V вв.

Преди всичко клириците, които бяха в разкол, трябваше да принесат покаяние и да се откажат от своите заблуди. Освен това официален писмен отказ се счита за желателен. След това те биха могли да бъдат приети в общуване чрез извършване на специален обред, чието съдържание остава предмет на обсъждане. Съвсем очевидно е, че този обред включваше възлагане ръце с молитва върху приемания в Църквата клирик. Така неговата хиротония,  извършена в разкола, получава „поправка”. В противен случай (т.е. приемането на схизматично духовенство без никакво свещено действие) се стига до извода, че всеки може да ръкополага когото и да е, навсякъде, и Кафолическата Църква е длъжна да признае тези „хиротонии“ за валидни.

Клириците, идващи от отделилите се общности, след като се приемат в Кафолическата Църква, се органичават в правата си. Това се проявява във факта, че преди всичко те недвусмислено се подчиняват на законната йерархия. Именно законните епископи, които не изпаднаха в разкол, въз основа на местните условия би трябвало да решат какъв е характера на бъдещето църковно служение на бившите разколници. Ако в областта, където бившият епископ-разколник бил приет в общение с Църквата, вече е имало легитимен йерарх на Кафолическата Църква, тогава бившият разколник може да служи само като хор-епископ (т. е. помощник епископ).

В бъдеще такива клирици би могли да бъдат избирани на епископски катедри, но такова избиране задължително би трябвало да бъде одобрено от законния Предстоятел на Поместната Църква. В същото време самите бивши разколници намяли право да гласуват.

 Към инициаторите на разколите обикновено се отнасяли по-строго, отколкото към техните последователи. И така, Мелитий, въпреки че бил приет в общение като епископ, бил лишен от всички титли и длъжности и в бъдеще вече не може да бъди управляващ епископ.

Ако в историята се допускали някакви снизхождения по отношение на клирици, приети от разколнически общности, то това се разбирало именно като снизхождение (икономия, т. е. отклонение от строгостта на канона) и било обусловено от специални причини.

Това са общите принципи на отношението на Православната Църква към ръкоположенията, извършени в схизма.

Ако сега погледнем процедурата, по която през 2018 г. Константинополската патриаршия прие в общение украинските разколници, е лесно да се види грубо игнориране на почти всички изброени принципи.

Дълбоко сме убедени, че Константинополският патриарх изобщо не е имал право да разглежда делото на Филарет (Денисенко), Макарий (Малетич) и техните последователи. Но дори и да оставим въпроса за законността на самия този акт извън рамките на обсъждането, възникват много други очевидни въпроси.

Както правилно посочва в писмата си албанският архиепископ Анастасий, в публикуваните документи на Константинополската патриаршия няма нито дума, че украинските разколници са принесли покаяние и са признали своите грешки и заблуди. В нито едно от публичните изявления на Филарет (Денисенко), Макарий (Малетич) или други представители на УПЦ КП и УАПЦ ние не виждаме покаяние пред Църквата за греха на схизмата.

Второ, приемането на тези лица в църковно общение и възстановяването със задна дата в свещените степени на всички ръкоположени в схизма било извършено по административен начин, т.е. чрез приемането на Синодално решение. Върху бившите разколници не са били извършвани литургични обреди. Нямало възлагане на ръце, четене на специални молитви или някакво друго литургично действие. Това също явно не съответствало на практиката, записана в документите на Първия Вселенски Събор.

Албанският архиепископ Анастасий в добре познатите си писма до патриарх Вартоломей изразява искрено недоумение: „Как ръкоположенията, извършени от г-н Филарет, който бе под отлъчване и анатема, със задна дата, без канонична хиротония, придобиха в Светия Дух законност и истински печат на апостолското приемство?"

Владика Анастасий припомня аксиомата на православната еклисиология: „Епископът, който ръкополага по каноничен начин, не действа със собствена сила, а от името на Църквата, единственият носител на Божията благодат“. Изхождайки от това, той задава риторичен въпрос: „Възстановяването на Филарет в каноничния сан прави ли автоматично извършените от него ръкоположения законни?“ и той квалифицира тези действия на Филарет (Денисенко) като хула срещу Светия Дух. И, следователно, всички извършени от него „ръкоположения“, са лишени от благодатно освещение. Така, като вземем предвид факта, че патриарх Вартоломей напълно игнорира каноничните предписания на Древната църква по отношение на „хиротониите“, извършвани в отделилите се от Църквата общества, ние смятаме, че въпросът за „хиротониите“ на йерарсите и духовенството на ПЦУ трябва да бъде разрешен недвусмислено: това са невалидни хиротонии, а ПЦУ продължава да е в разкол.

Друго крещящо отклонение от принципите на изцелението от разкол е фактическото игнориране от Константинополската патриаршия на законната църковна йерархия, служеща на територията на Украйна. В древни времена клириците, приемани от разкола, са били ограничавани в правата си и непременно са били поставени в строго подчинение на каноничните йерарси. Връщането на разколниците към пълноценно църковно служение било възможно само след изпитанието на искреността на намеренията им и само по решение на каноничните епископи, които не са изпадали в разкол.

В Украйна клириците, приети от разкола, никак не са били ограничени от страна на Константинополския патриарх. Ако, например, по отношение на бившите мелитияни Първият Вселенски Събор взел недвусмислено решение, че те «нямат право нито да избират когото си искат,  нито да предлагат имена, нито да правят каквото и да било без съгласието на епископа на Кафолическата Църква», тогава в Украйна именно тези, които са получили посвещение в разкола, провеждат т. нар. „Обединителен събор“ на 15 декември 2018 г., на който се обявява създаването на нова църковна структура и избирането на нейния „предстоятел“. За подчинението на завръщащите се от разкола клирици на местните канонични архиереи не ставаше дума.

Всъщност решенията на Константинополската патриаршия от 2018-2019 гг. надарява приетите от разкола лица с пълни права на църковно управление. В същото време, както заяви патриарх Вартоломей през октомври 2020 г., от гледна точка на Константинополската патриаршия, йерарсите на Украинската Православна Църква, които не изпаднаха в разкол и останаха верни на Кафолическата църква, през януари 2019 г. след издаването на Томос, изведнъж се превръщат в „титулярни епископи” и сега трябва да признаят върху себе си властта на онези, които няколко десетилетия са били извън общението с Църквата.

Всички тези очевидни отклонения от практиката на Древната църква довеждат до факта, че църковният разкол в Украйна не е излекуван, а само получава  нов импулс. Изцелението на разкола трябва да доведе до помирение на православните вярващи в Украйна. Действията на Константинополския патриарх обаче довеждат до обратен резултат. Намесата на патриарх Вартоломей в украинските църковни дела нарушава и без това крехкия конфесионален баланс в Украйна и предизвиква нова вълна на религиозно насилие. През 2019 г. ставаме свидетели на насилствени изземвания на храмове и незаконна пререгистрация на религиозни общности. Всичко това трудно може да се нарече „помирение“.

Нещо повече, изключителното снизхождение на Константинополската патриаршия към разколниците довежда до факта, че дори в рамките на новосъздадената ПЦУ, още в първите месеци на нейното съществуване, настъпва нов разкол. Филарет (Денисенко), както е известно, заяви, че продължава да се смята за „патриарх“ и претендира за предстоятелство в ПЦУ. Той фактически възобнови дейността на саморазпуснатата "Киевска патриаршия", продължавайки да извършва епископски хиротонии, които вече не се признават и в ПЦУ.

Последното обстоятелство още веднъж доказва, че приемането в общение на виновниците на църковните разколи, прекарали дълги години не само извън Църквата, но и в активна борба срещу каноничната Църква, изисква особена мъдрост и отговорност. Необмислените решения, които пренебрегват каноничното предание на Църквата, не водят до църковен мир, а само до задълбочаване на разкола.

За съжаление днес семейството на Поместните Православни Църкви е в тежка криза. Действията на Константинополската патриаршия в Украйна довеждат цялото Световно Православие до ръба на разкол. Преодоляването на тази криза е възможно само при строго спазване на онези канонични принципи, които са разработени от вековния опит на Православната църква.

Епископ Силвестър (Стойчев), ректор на Киевската духовна академия