Преподобният Никодим Светогорец и мислите му за съдебните правомощия на Константинополския патриарх

Краят на XX век и началото на XXI век забележително се обостряват споровете за православната еклесиология. 

Необходимо е откровено да се признае, че днес между поместните православни църкви няма единство в разбирането на редица аспекти от учението за Църквата. Често говорят за принципиално различни погледи за природата и обема на първенството във Вселенската църква, за механизъма на създаване на нови автокефални и автономни църкви, за каноничния статут на православната диаспора. Освен това тези  въпроси не са някакви абстрактни теоретични спорове. Те създават  сериозни проблеми в отношенията между поместните църкви. Ето защо днес е особено важно да се проведе балансирана и отговорна дискусия по въпросите на православното учение за Църквата. За основа на такава дискусия трябва да служи светоотеческо наследие.

Проблемът на апелациите и «украинския църковен въпрос»

Един от проблемните въпроси на отношенията между православните е въпросът за правото на Константинополският патриарх да приема апелации от епископите, свещениците и дяконите, които са от други поместни църкви и не са съгласни с решенията на църковните съдове, взети срещу тях. Днес официалната гледна точка на Константинополския патриарх се свежда до факта, че Вселенският патриарх (и само той) има право да приема апелации от осъдените клирици на всички поместни православни църкви, да преразглежда приетите в другите поместни църкви съдебни присъди и да изнася безапелационни решения върху тях.

Въз основа на такова разбиране на правата си Константинополският патриарх Вартоломей приема апелацията на бившия Киевски митрополит Филарет (Денисенко), който бе отлъчен от църквата от Архиерейския събор на Руската православна църква през 1997 година. В резултат на това, на 11 октомври 2018 г. Светият Синод на Константинополската патриаршия взема решение за премахването на анатемата от бившия митрополит Филарет и за възстановяването му в епископският сан. През същото време Константинополският Синод възстановява църковното общуване с всички членове на УПЦ КП и УАПЦ. Отменяват се всички съдебни решения на Руската православна църква по отношение към разколниците. Без никаква консултация с РПЦ обявават, че всичките "гореспоменати лица канонически се възстановяват в техния епископски и свещенически сан",  също така било обявено за възстановяване на  общуване между паството им и Църквата [1].

В Томоса за автокефалията на Православната църква в Украйна, публикуван през януари 2019 г., както и в статута на ПЦУ, проектът на който е написан в Гърция, изрично се подчертава, че свещениците от „какъвто и да е сан” (било то епископи, пресвитери или дякони), осъдени от "техните църковни власти на каквото и да е наказание", имат право да подават апелация към Вселенския патриарх. В статута на ПЦУ правото на Константинополския патриарх да приема апелации се обосновава от Правило 9 иПравило 17на IV Вселенски Събор и от многовековната практика на Църквата (статут на ПЦУ, раздел XI).[2]

Днес мнозина гръцки канонисти, както и  йерарси от гръцките църкви споделят тази гледна точка. Например Атинския архиепископ Йероним II на 12 октомври 2019 г. в доклада си към Светия Синод на Еладската православна църква директно казва: "Вселенската патриаршия има  привилегия "право за апелация" и от епископите на другите църковни юрисдикции, ако епископът желае да подаде съответна петиция. Като потвърждение на тази теза архиепископ Йероним посочва към същите Правило 9 и Правило 17 на IV Вселенски събор. [3]

Възниква закономерен въпрос, до каква степен съвременната позиция на Константинополската патриаршия съответства на църковното предание и практика на Древна църква? Наистина ли каноните на Вселенските събори дават право на Константинополския патриарх да приема апелации от клириците на всички поместни православни църкви?

На тези въпроси ще се опитаме да отговорим като обърнем вниманието си към наследството на преподобния Никодим Светогорец (1749-1809). Въпреки, че е живял в ново време, влиянието му върху развитието на Православната Църква е трудно да се прецени. Той оставил голямо литературно наследие, а трудовете му послужили за духовното възраждане в християнския изток. Това възраждане обхванало както богослужението, монашеският живот, проповядването, така и сферата на каноничното право.

Книгата «Пидалион» като канонически паметник

 

Очевидно е, че основната задача на преп. Никодим е била максималната популяризация и актуализация на древното патристично наследие. Важно е да се каже, че своите издания преп. Никодим придружава с  многобройни коментари и бележки, в които се е проявявила дълбоката му ерудиция. Преп. Никодим стои скромно като че ли отстрани, опитвайки се да не прикрива на читателя пътят към древното наследие. В същото време неговите тълкувания и коментари днес имат много важно значение за разбирането на историята на богословските мисли в Гърция през османския период.

Сега нека обърнем вниманието си към едно от творенията на преп. Никодим, което е дало най-важния принос за развитието на църковното право, като се има  предвид приготвената му за печатане книга „Пидалион”. За първи път тя е била издадена в Лайпциг през 1800 г. Пидалионът е аналогичен на известната в славянския свят книга „Кормчая” и включва в себе си каноните на Вселенските, и Поместните събори, и на светите отци с обширните коментари.[4]

Пидалионът бил подготвен от преп. Никодим заедно с йеромонах Агапий Старши. Сборникът включва в себе си правилата на светите апостоли, правилата на Вселенските събори, правилата на Поместните събори (Двукратния, Константинополските от 394 г. и 879 г., Картагенските от 256 г. и 419 г., Анкирския, Неокесарийския, Гангрския, Антиохийския, Лаодикийския и Сердикийския), правилата на светите отци (Дионисий Велики, Григорий Чудотворец, Петър Александрийски, Атанасий Велики, Василий Велики,  Григорий Ниски, Григорий Богослов, Амфилохий Иконийски, Тимотей Александрийски, Кирил Александрийски, Генадий Константинополски, Йоан Постник, Тарасий Константинополски, Никифор Константинополски).

Книгата „Пидалион” е с добре обмислена структура. Преди всяка група  правила се дава историческа информация за съответния Събор или св. отец, след това текстът на правилата е даден на древногръцкия оригинал, след всяко правило се извършва неговият превод (или по-скоро преразказ) на новогръцки език,освен това се дават споразумения, указващи връзката на това правило с други канони и накрая се дават коментари от съставителите на сборника. Тези коментари обхващат широк спектър от богословски, исторически и канонични въпроси.

Подготвяйки издаването на Пидалиона, преп. Никодим и йером. Агапий се стремят да дадат на гръцките духовници за ръководство в църковния живот един авторитетен канонически сборник, като са взели предвид класическите тълкувания на Алексий Аристин, Йоан Зонара и Теодор Валсамон.

Въпреки общото одобрение на книгата „Пидалион” от Синода на Константинополската патриаршия, по това време не бяха взети решения за официалния статут на този сборник.[5] И все пак Пидалионът се превръща в най-авторитетният канонически сборник в новото време. Гръцкият текст вече е преиздаден 18 пъти и активно се изучава от канонисти, историци и богослови. Св. Никодим Милаш пише, че Пидалиона може да се счита за официален канонически сборник на Гръцката църква. [6] Също така той е повлиял на състава и структурата на т. нар. Книга на правилата, която се използва до днес в Руската православна църква.[7]

 

Тълкуването на Правило 9 на IV Вселенски Събор в книгата «Пидалион»

 

Ето защо решихме да погледнем  Пидалиона, за да разберем как той отговаря на въпроса за апелациите. Признава ли преп. Никодим Светогорец изключителното право на Константинополския патриарх да приема апелации от клириците на всички без изключение поместни православни църкви?

Трябва да се каже, че преп. Никодим доста внимателно анализира Правило 9  на IV Вселенски Събор. Това правило напълно е посветено на системата на църковното съдопроизводство. Преди всичко тук се казва, че не е допустимо разглеждането на църковните дела в светските съдилища. Клириците са подсъдими на своите епископи. Ако клирикът има разногласия с епископа, тогава делото подлежи на разглеждане от областния събор. Ако епископът или клирикът е недоволен от областния митрополит, нека се обрати до „екзарха на великата област (гръц. - Τὸν ἔξαρχον τῆς διοικήσεως, т.е. буквално „екзарх на диоцеза”), или до престола на  царстващия Цариград и пред него да се съде”.

По буквата на това правило, епископът, който е несъгласен със съдебното решение на своя митрополит, може да подаде апелация  до „екзарха на диоцеза”, или до Константинополския патриарх.

Преп. Никодим пише, че това правило причинило много спорове сред канонистите както в древността, така и в новото време. Освен това той свидетелствува, че мнозина гърци, влизащи в противоречия с римското разбиране на църковното първенство, са се стремили особено да "почитат Цариградския предстоятел” и затова са превишили правомощията му. Например, Анкирският митрополит Макарий, който е живял в началото на XIV-XV век, пише в своя трактат "Срещу злословието на латиняните”, че под „екзархите на диоцезите” в този канон трябва да се разбират всички други патриарси. С такова разбиране се оказва, че Константинополският патриарх притежава правото на обжалване на решенията на другите патриарси. Затова Макарий Анкирски  пише, че Константинополският патриарх е "първият и върховният съдия над всички патриарси". [8] Такова мнение се среща и у други византийски автори, които са писали антилатински съчинения, казва преп. Никодим.

Известно е, че Правило 9  го тълкували в своя полза и латинските автори. Така, римският папа Николай I в писмо си до византийския император Михаил, в което той критикува патриарх Фотий, пише, че под "екзарх на диоцеза" трябва да се разбира Римския епископ. От тук следва, че всеки недоволен от съда на своя митрополит може да подаде апелация, първо до римския епископ, а след това, вече по снизхождение,  може да се  съди и пред Константинополския патриарх. [9]

Обаче преп. Никодим счита за погрешни посочените тълкувания. Той настоява на това, че нито Римският епископ, нито Константинополският патриарх нямат право да приемат апелации от епископите и свещениците, които не са включени в тяхната юрисдикция.

В потвърждение на мнението си преп. Никодим привежда редица аргументи. Посочваме само две от тях. Преп. Никодим припомня, че общият принцип на каноничното право е забрана на епископите, митрополитите и патриарсите да действат извън техните църковни области. И ако допуснем възможността за апелации до Цариград върху решенията на другите патриарси, то това влиза в изрично противоречие с посочения принцип.

Освен това, преп.Никодим обръща се към законодателството на византийските императори, където  можем да видим определена интерпретация на църковните канони. В частност, той се позовава на Новела 123 на император Юстиниан. 22-та глава на тази Новела говори за църковни съдопроизводства и може да послужи като интерпретация на Правило 9 на IVВселенски Събор. Тази глава твърди, че в случай на несъгласие между епископите, делото им трябва да бъде разгледано от техният митрополит с двама епископи от същата област. Ако страните не са съгласни с решението на този съд, те могат да се обърнат към патриарха на "техния диоцез". След като патриархът издаде присъдата си, вече "нито една от страните няма право да обжалва решението му." Същият ред трябва да се спазва в случая, когато клирикът повдига обвинение срещу епископа. [10] Подобна процедура е установена и в законодателството на император Лъв VI Мъдри.

Така, според византийското законодателство, всеки патриарх взема съдебни решения, върху които не може да се подава апелация. Затова и  Константинополският патриарх не е могъл да приема апелации върху решенията на другите патриарси. [11]

Посочвайки погрешните обяснения на Правило 9, преп. Никодим привежда такова тълкуване, което се счита за правилно. Преди всичко, той се опитва да разбере кого трябва да имаме предвид, говорейки за "eкзарх на диоцеза" (ἔξαρχος τῆς διοικήσεως)? Светогорецът посочва, че от текста на правилото следва, че „екзарх” – това е църковен чин, който стои над митрополитите, но е под патриарха. Затова той пише, че "екзархът на диоцеза – това е митрополитът на диоцеза, който има известно предимство пред другите митрополити на един и същ диоцез." Нека отбележим, че същото разбиране на титула "екзарх на диоцеза" се среща и в други места на Пидалиона. Например, в тълкуването на Апостолско правило 34 преп. Никодим пише, че "екзарх на диоцеза" се нарича "първият сред митрополитите".[12]

И все пак, кого трябва да имаме предвид, говорейки за "eкзарх на диоцеза" (ἔξαρχος τῆς διοικήσεως)? Преп. Никодим посочва, че от текста на правилото следва, че „екзарх” – това е църковен чин, който стои над митрополитите, но под патриарха. Според него "екзарх на диоцеза” – това е митрополитът на диоцеза, който има известно предимство пред другите митрополити от същия диоцез", т.е. това е "първият сред митрополитите".

Позовавайки се на Йоан Зонара, преп. Никодим посочва, че в древността Кесарийският, Кападокийският, Ефеският, Солунският и Коринтският митрополити са били такива "екзархи".

Обаче, след IV Вселенски събор, този термин придобива нов смисъл. По време на Vвек (времето на приемането на разглежданите правила) "екзархите на диоцезите" още съществуват, но вече към VI век ситуацията започва да се променя, и думата „екзарх” придобива ново значение, а старото се забравя. Поради тази причина тълкуването на правило 9 започва да причинява трудности.

Ето защо в Новела 123 на Юстиниан за екзархите вечебез споменаване.  Там става въпрос за факта, че след митрополитския съд следващата инстанция е патриархът.[13]

Преп. Никодим специално подчертава, че Правило 9 не предполага възможността да се съдят в Цариград  всичките клирици от всичките поместни църкви. Константинополският патриарх има право да приема апелации само от клириците на неговата патриаршия. Заключението си преп. Никодим формулира доста ясно: "Константинополският предстоятел е първият, единственият и последният съдия над подчинените към него митрополити - но не над онези, които се подчиняват на останалите патриарси. Тъй като ... последният и всеобщият съдия на всичките патриарси е Вселенският Събор и никой друг. [14]

Така, според мисълта на преп. Никодим, онези епископи и свещеници, които са недоволни от съдебното решение на своя патриарх, могат да апелират само към Вселенския Събор. Тоест, само съборният орган може да бъде най-висшата инстанция, но не някой от патриарсите еднолично. Това е основната позиция на преп. Никодим.

Тук трябва да отбележим, че гледната точка на преп. Никодим е традиционна за православното църковно право. Така, вече споменатият Йоан Зонара, който е живял през XII век, пише: „Константинополският патриарх се поставя съдия не над всичките митрополити без изключение, но само над подчинените към него. Защото той не може да привлече към съда си митрополитите на Сирия, или Палестина и Финикия, или Египет срещу тяхната воля; но митрополитите на Сирия са обект на съда на Антиохийския патриарх,  палестинските - на Йерусалимския патриарх, а египетските трябва да се съдят от патриарха на Александрия, от които те приемат ръкоположенията, и на които са подчинени„.[15]

С такова разбиране на Правило 9е доста солидарен и известният сръбски канонист от XIX - началото на XX век св. Никодим (Милаш). Той посочва, че "екзархът на диоцеза" – това е "предстоятелят на голяма църковна област, която има няколко митрополити, съответно със свои подчинени епископи, и този предстоятел заедно с подчинените му митрополити и епископи, съставя „окръжен събор”, или „патриарши”, или „национални” събор, към когото могли да подават жалби срещу своите митрополити всички подчинени на него епископи и свещеници".  [16] Така, според св. Никодим църковният съд трябва да има съборен характер на всички нива. Затова съдът на екзарха – това е съдът на  "националния събор".

Архиепископът Петър Люлие посочва, че в древността не във всички църковни области е имало „екзарх на диоцеза”. В частност според него не е имало екзарси в областите Понт, Асия и Фракия (които били в диоцеза на Константинополския патриарх). „В такъв случай, - пише архиеп. Петър, - логично е било да се обръщат към Константинополския престол за разрешаването на противоречивите въпроси". Ето защо, споменаването в правило 9  "екзарха на диоцеза" и Константинополския патриарх означава, че в онези области, където е имало екзарх, следвало да се обръщат към него. Обаче в диоцеза на патриарха на Константинопол не е имало екзарси, затова тук  се обръщали към Патриаршия съд. Друго разбиране на този канон архиеп. Петър счита за изкуствено.[17]

Тълкуване на правилата на Сердикийския събор в книгата «Пидалион»

 

Преп. Никодим Светогорец засяга въпроса за апелациите и в предговора към каноните на Поместния Сердикийски събор (343 г.). Както е известно, този събор приема три правила (3, 4 и 5), които установяват правото на римските епископи да приемат апелации. Въз основа на тези канони римските епископи настояват за върховната си власт във Вселенската църква. В латинската църковна литература тези правила се тълкуват като уникално право на римските епископи, да приемат апелации върху съдебните решения, приети във всичките поместни църкви.

Говорейки за постановленията на Сердикийския събор, преп. Никодим изразява мисли, подобни на онези, за които говорихме в коментарите към Правило 9 на IVВселенски събор.

Първо, преп. Никодим настоява, че Сердикийския събор е бил Поместен Събор на Западната църква, тъй като мнозинството от източните епископи са напуснали Сердика и са провели свой "алтернативен" събор във Филипопол. [18] Следователно решенията, взети в Сердика, се считат за решения на изключително западните епископи. В същото време римските папи  се опитвали да представят правилата на Сердийския събор като правила на I Вселенски събор, и да обосноват според това своята вселенска юрисдикция.[19]

Преп. Никодим за да покаже, че в Църквата никога не са приравнявали Сердикийския събор към Вселенските, посочва на известния спор между римската и картагенската църкви, който е избухнал през 417-422 гг. Тогава осъденият в Картаген презвитер Апиарий подал апелация към Римския епископ Зосима. Последният, считайки  правилата на Сердикийския събор за правила на I Вселенски събор, приел апелацията и изпратил в Африка двама свои легати за да организират повторно разглеждане на делото. В резултат на това, през 419 г., в Картаген бил проведен събор, който доказал, че тези правила не са от Никейския събор и, следователно, нямат значение за Картагенската църква. Съборът в Картаген пряко забрани на африканските клирици да подават апелации "оттатък морето" (т.е. до римските епископи). [20]

През следващите години римският епископ Целестин Iсе опитвал да защити правото си да приема апелации от Африка, но Картагенската църква никак не признала особена съдебна власт на римските епископи.

Преп. Никодим, посочвайки на това важно противоречие, прави извод, че на римският епископ могат да подават апелации "не всичките епископи, а само подчинените му”. За нас това е особено важно, защото според пред. Никодим, това правило може да се приложи и към останалите четири патриарха: "Всеки от тях може да приложи това към намиращите се в негово ведомство дела и към апелациите от онези, които са от тяхната патриаршия. В края на краищата, тези правилане възвеждат всички апелации и цялото управление на църквите към римския престол, тъй като това е невъзможно и чуждо на  Църквата".[21]

Тоест, преп. Никодим отново подчертава, че всеки патриарх има право да приема апелации само в своята Поместна църква. Да се ​​приемат апелации върху  съдебните решения на другите патриарси, няма право нито един от предстоятелите.

Заключение

Така в Пидалиона пряко е отхвърлена една от централните точки на съвременната доктрина за особените права на Константинополския патриарх. Преп. Никодим принципиално не признава правото на нито един от патриарсите да приемат апелации върху съдебните решения на останалите патриарси. Апелирането срещу решението на някой от патриарсите е възможно само към Вселенския събор. Тоест, според мисълта на преп. Никодим, всяка автокефална църква има равни права в областта на съдебните производства. Следователно съдебните решения, взети от един от патриарсите, могат да бъдат преразгледани само от съборните органи, в които участват представители на всичките Поместни църкви.

В текста на Пидалиона съвсем ясно са записани разногласията върху обема на правата на Константинополския патриарх, които имали място вече в византийската епоха. В същото време преп. Никодим дава такова тълкуване на канон 9 на IV  Вселенски събор, което най-последователно въплъщава съборното начало в живота на Православната църква. Той се опитва да защити Църквата от опасността на едноличното управление.

В съвременната полемика между поместните църкви по въпроса за първенството във Вселенската църква гласът на преп. Никодим Светогорец трябва да звучи с цялата си сила. Неговото наследство може да стане една от важните основи за преодоляване на кризата, в която днес изпадна световното православие.

 

Епископ Силвестър (Стойчев), ректор на Киевската духовна академия

 

 

Примечания:

1. Официальное коммюнике о принятых Синодом решениях см.: https://fanarion.blogspot.com/2018/10/blog-post_11.html.
2. Текст устава опубликован на Официальном сайте ПЦУ по адресу: https://www.pomisna.info/uk/document-post/statut-ptsu/.
3. См. полный текст доклада: https://rwmio.blogspot.com/2019/10/blog-post.html?m=1.
4. Мы пользуемся изданием: Пидалион: Правила Православной Церкви с толкованиями: в 4 т. Екатеринбург, 2019.
5. Подробнее см.: Янгу Ф. «Пидалион»: история составления и публикации // Пидалион: Правила Православной Церкви с толкованиями. Т. 1. Екатеринбург, 2019. С. 65-73.
6. Правила (ΚΑΝΟΝΕΣ) Православной Церкви с толкованиями Никодима, епископа Далматинско-Истрийского. Т. 1. СПб., 1911. С. 18.
7. Подробнее см.: Атремкин Д., свящ. Пидалион // Православная энциклопедия. Т. 56. М., 2019. С. 375-377.
8. Пидалион. Т. 2. С. 146.
9. Пидалион. Т. 2. С. 146.
10. Полный текст главы см.: Максимович К. А. Новелла CXXIII св. Императора Юстиниана i (527-565 гг.) «о различных церковных вопросах» (перевод и комментарий) // Вестник Православного Свято-Тихоновского гуманитарного университета. Серия 1: Богословие. Философия. 2007. Вып. 3(19). С. 40-41.
11. Пидалион. Т. 2. С. 147.
12. Пидалион. Т. 1. С. 247.
13. Пидалион. Т. 2. С. 148.
14. Пидалион. Т. 2. С. 149.
15. Цит. по: Правила (ΚΑΝΟΝΕΣ) Православной Церкви с толкованиями Никодима, епископа Далматинско-Истрийского. Т. 1. С. 374.
16. Правила (ΚΑΝΟΝΕΣ) Православной Церкви с толкованиями Никодима, епископа Далматинско-Истрийского. Т. 1. С. 352.
17. Петр (Л’Юилье), архиеп. Правила первых четырех Вселенских Соборов. М., 2005. С. 385.
18. Об истории Собора см., например: Карташев А. В. Вселенские Соборы: [в 2 ч.]. Ч. 1. М., 2017. С. 64–68.
19. Пидалион. Т. 3. С. 193-196.
20. Подробнее см.: Литвинова Л. В. Карфагенские Соборы // Православная энциклопедия. Т. 31. М., 2013. С. 447-461.
21. Пидалион. Т. 3. С. 197.

Социальные комментарии Cackle