И така, вече минаха три години, откакто Константинополският патриарх взе под своя омофор непокаяните разколници.

Тогава, в края на 2018 г. - началото на 2019 г., някои наивници могли да си помислят, че православните вярващи в Украйна мечтаят за автокефалия и че патриарх Вартоломей наистина иска да преодолее украинския църковен разкол.

Обаче въпреки всички прогнози на пристрастни „експерти“, случи сетова, което се случи:  разколниците се обединиха за кратко, няколко представители на духовенството от Украинската православна църква дойдоха при тях, но всъщност нищо не се промени.

Вярващите на УПЦ, тъй като са били верни на своята Йерархия и Църква, остават такива и до днес. Докато различните разколнически групи както са враждували помежду си, така и продължават да враждуват. Не са изчезнали нито агресията срещу вярващите от страната на разколниците, нито заграбването на църкви. Както виждаме, нищо не се променя. Разколът така и не бе преоболян.

Лидерите на Фанар направиха ли изводи от случилото се? Може би съжаляват за стореното? За съжаление не.

През този дълъг период нямаше и намек за съжаление или разкаяние. Напротив, всички изявления на патриарх Вартоломей по отношение на Украйна изобщо не са се променили.

Но дали това е донесло полза на самия Константинополски патриарх, макар и ако не в духовен, то поне в земен, преходен смисъл? Също така не. Това, че си признат за "велик господин" от група неразкаяни разколници не е голяма утеха. Наистина ли си струва заради призрак на чисто титулярна власт над православна Украйна да се предприема такова? Съмнително постижение.

Същото важи и за онези йерарси, които подкрепиха разкола. Забравяйки всичките си предишни обещания да подкрепят каноничното Православие на украинската земя, те побързаха да приемат разколниците. Ако сега изпитват съжаление, то е само защото съвестните свещеници са започнали да ги напускат. И дори тогава те го преживяват напълно егоистично, сякаш действията им не са причина за случващото се, според принципа „Ами нас за какво?“

В същото време тук, на многострадалната украинска земя, Православието продължава своята мисия, без да поглежда назад към всички „велики“ в собствените си очи, които според Христос „обичат да бъдат представяни на празници и да ръководят на събрания” (Мат. 23:7). Въпреки заграбването и заплахите се строят нови църкви, отварят се нови енории и манастири.

И това се случва не „за зло“ срещу някого на Фанар. Всичко това се прави от любовта към Господ и Неговата Църква. И тази любов ще победи всичко.

И происходит это не «на зло» и не «в пику» кому-то на Фанаре. Это всё делается ради любви ко Господу и Его Церкви. И любовь эта победит всё.

Записано от Наталия Горошкова