Говорим много за любовта към ближните, за грижата и помощта на близките, но не винаги разбираме как правилно да приложим тази любов на практика.

Защото много често ние самите се превръщаме в основен проблем в любовта си. Често имаме чувството, че знаем по-добре от какво се нуждае другият. Това е особено очевидно в семейството, когато грижата за близките лесно може да се превърне в деспотично настойничество.

Вярваме, че се отдаваме на служение на близките си, но всъщност се превръщаме в безмилостни тирани. Смятаме, че носим подвиг в името на близките, очакваме благодарност, но срещаме само отхвърляне и негодувание. И не разбираме защо.

По същество всичко е просто: просто погледнете нашите близки и тяхната реакция към нашите грижи. Ако такова попечителство не им носи радост, а само напрежение, дискомфорт, безпокойство и т.н., значи нещо не е наред с тази „грижа“.

Но защо е така? Не желаем ли на всички добро? Нямаме ли добри намерения? И тук си струва да говорим не за намерения и не за „неблагодарни“ съседи, които „не оценяват“ нашия труд, а за самите нас.

Както често се случва, мотивацията за много от нашите дела не е добродетелта, която декларираме, а егоизмът, амбициите, жаждата за власт, скритата гордост. Най-тъжното е, че ние самите често не осъзнаваме това.

Записано от Наталия Горошкова